Ромен Гари и антиутопична фантастика? Звучи като нещо невъзможно, но „Зарядът на душата“ е красиво оформен факт (макар текстът на задната корица да е странен). След „Голям гальовник”, „Животът пред теб” и сборниците “Птиците идват да умрат в Перу” и „Бурята“ бе обяснимо нетърпението ми да я прочета. Гмурнах се в книгата, знаейки отнапред, че душите на хората ще бъдат пленявани вътре… и попаднах в изкривен, абсурден, но и дяволски възможен свят. Книгата напомня на „Владетелят на света“ на Александър Беляев с наивитета си, но и, както щете го приемайте, ми напомни на един умален като мащаб „Кастинг за Месия“ на Петър Делчев. Темите, които издигат тези произведения, са сходни – може ли науката да се разполага там, където религията претендира да има монопол, има ли душа и може ли тя да се използва, подчиняването на човечеството на каквото и да е оправдано ли е, има ли лоша и добра наука и т.н. Ромен Гари отговаря на тези въпроси, но не категорично, по-скоро поставя читателя в ситуация да потърси сам своя отговор – и дори ако в предговора си еднозначно да заявява, че не е религиозен и че това не е антинаучна книга, тя може да бъде четена по много различни – дори противоречащи си – начини.
В света с политическата конфигурация от 70-те години учените са близо до пробив в улавянето на душите непосредствено след смъртта на човек – и използването им. Това е митичното перпетуум мобиле, това е универсалната, чиста, неизчерпаема и невероятно мощна енергия, която ще реши всички проблеми на човечеството, ще даде и ключ към бъдещето… и, логично, ще спомогне за създаването на още по-страховити оръжия, защото ядрените не са достатъчно ужасяващи. Гениален френски учен е най-близо до решаването на проблема с удържането и насочването на тази вече не свръхестествена енергия, а като контрапункт се развива и любовната му връзка с наивна хубавица, която възпламенява всичко в него. На практика двамата са единствените персонажи, които са описани истински по начина, по който Гари умее – всички други са клиширани, метафорични образи на институциите, които представляват – дали папството, дали армиите на САЩ, СССР или Китай, дали различните тайни служби, които не спират да обгрижват с вниманието си учените – и често да ги елиминират, когато станат неконтролируеми.
Скоро става ясно, че тази енергия, която съдържа есенцията на човешкото, може да бъде изсмуквана и от живи хора, превръщайки ги в животни без съзнание – т.нар. „дехуманизация“. Това ужасяващо откритие е оценено подобаващо от военните, защото решава проблема със запазването на материалните блага на желаната за завладяване територия. Действието стремглаво се стеснява, когато френският учен преживява катарзис след атентат и попада в… Албания, където започва да строи чудовищна машина, която има потенциала да улови душите на целия свят. Тази смяна на посоката свива фокуса изцяло върху това петънце върху картата, ако и дотогава всичко да е било до голяма степен на глобална основа. Военната операция, която обединява заклетите врагове САЩ и СССР, трябва да реши съдбата на човечеството – а всеки от участниците в нея е символ на различните неща, заради които си струва – или не – да оцелее нашия вид.
Няма да си кривя душата – „Зарядът на душата“ остави в мен смесени чувства и леко неудовлетворение. По-скоро ми хареса, но темпото на книгата е толкова неравномерно, че повече ми заприлича на ръкопис, който тепърва ще се редактира, отколкото на завършено произведение на писател от класата на Гари. Очевидно опитвайки се да напише мащабна алегория, той не успява да подчини глобално разкъсаното си действие в строен поток на мисълта, а липсата на повече добре описани и обосновани герои е очевидна. Самата дължина на книгата не позволява темата да бъде обследвана – засегнати са и технологичните предизвикателства, и моралните отговорности, че и християнският мироглед (обичайному, всички други религии сякаш не съществуват, европоцентричността е чест порок), научният прогрес и зависимостта между ползи и опасности, които той носи. На преден план стои и политическата сатира – лидерите на света са окарикатурени, тоталитарните режими са охулени, а демократичните – осмяни. Гари не пести епитетите си за тяхното невежество и лицемери, за фалшивите им пози и липса на морални устои. Всички тези неща формират един миш-маш, който няма нужната чистота и дълбочина на посланието, за да впечатли истински и задълго.
В края на книгата Гари дотолкова оголва посланието си, че е чак неудобно, сякаш решава, че ще спре да шепне и ще започне да крещи, за да е сигурен, че ще бъде чут. Около колекторите на душите хората имат видения с велики художествени произведения, чуват класическа музика, осъзнават себе си като част от тази натрупана с вековете съкровищница на цивилизацията. Пътем и връзката между учения и неговата любима, сладникава, но все пак нужна, е използвана от Гари, за да защити факт, който няма нужда от защита – колко важна е любовта, а трагическият край на книгата преди 30 години може и да е бил красив и вдъхновяващ, сега по-скоро ми се стори сантиментално-блудкав.
Преди дни водих разговор за това, че когато около един писател има аура, сякаш търсим гения му във всяка негова творба, дори се насилваме да го открием, защото трябва да го има. Е, не е така, всеки писател си има добри и лоши творби, всеки си има теми, които не е успял да развие и да опише достатъчно талантливо. „Зарядът на душата“ има огромен потенциал, но голяма част от него е неизползвана – това е тема за огромно произведение, но събирането в относително кратък роман, в който по-голямата част от действието тече през очите на военни и служители на тайните служби, а обикновените хора на практика отсъстват, е недостатъчно.
И все пак, въпреки написаното по-горе, без да мога истински да го обясня, книгата по-скоро ми хареса. Защото това е Гари, стилово той е чудесен, имаше прекрасни изречения, които си струваха препрочитането, имаше си идеята, която измества реалността встрани, имаше си тази чувственост, която те кара да потръпваш. И да, имам си слабост към този писател и това не мога да го променя.
