„Обикновено търсим нов закон по следния начин. Първо гадаем. След това пресмятаме последствията от предположението си, за да проверим какво би следвало, ако то е правилно. После чрез опити сравняваме с природата резултата от сметките си – сравняваме го пряко с наблюденията, за да видим дали работи. Ако експериментите му противоречат, той е грешен. В това просто изречение се крие ключът към науката. Колкото и да е красива една теория, колкото и да е умен създателят ѝ, както и да се казва той, ако експериментите ѝ противоречат, тя е грешна. Това е всичко.“ – Ричард Файнман в лекция през 1964 г.
Мисля си, че грандиозният успех на филма на Кристофър Нолан за Робърт Опенхаймер се дължи отчасти на липсата на физика в него, тя е способна да отчая почти всекиго. И тук на помощ идва книга като „Защо E=mc²?“ на Брайън Кокс и Джеф Форшоу, която обещава простичко да обясни защо това познато всекиму уравнение е толкова важно, как Айнщайн стига до него и защо в тези само няколко символа се съдържа структурата на самата природа. А тя е крайно объркваща, но както двамата автори пишат обезоръжително: „Не трябва да се удивяваме прекалено, че природата понякога се противи на интуицията на племе наблюдателни въглеродсъдържащи потомци на маймуни, обикалящи по повърхността на скалиста планета около незабележителна звезда на средна възраст в покрайнините на Млечния път.“
Обясненията започват бавно и спокойно, примамливо разбираемо – Кокс и Фаршоу ни повеждат в същността на пространството и време, обясняват ни как убедеността, че те са нещо абсолютно навсякъде, постепенно се пропуква и как самият Айнщайн в крайна сметка разбира това и до какво води до осъзнаването на този факт (например до простичкото и практично следствие, че сателитната навигация е настроена така, че да отчита факта, че времето тече с различна скорост в орбита и на Земята). След това в разказа с огромна скорост нахлува нещото с най-висока скорост във Вселената, светлината, и тук двамата описват как Максуел открива, че електромагните вълни всъщност се движат със скоростта на светлината – тази специална скорост от единствените и непроменливи 299 792 458 м/сек. И сетне обясняват защо „абсолютното време не съвпада с понятието за универсална скорост на светлината“. Дотук някъде следях нещата и се гордех със себе си. После работите взеха определено да се усложняват, дойдоха математическите уравнения („най-дълбоите и и донякъде най-мистериозните проявления в механизма на съвременната наука), а все пак малка утеха беше вметката, че „Нобеловият лауреат за физика Юджин Уигнър пише известното си есе „Необяснимата ефективност на математиката в природните науки“, в което твърди, че „въобще не е естествено природните закони да съществуват, а още по-малко – хората да са в състояние да ги открият“. Нито да ги разбират в голямата си част определено – но поне можем да се съгласим, че работят.
А следствията от тая работа са това, което най-силно впечатлява. Както обясняват Кокс и Форшоу, ако някога построим космически кораб, който се движи почти със скоростта на светлината, той ще стигне до най-близката галактика Андромеда, отдалечена на 3 милиона светлинни години, само за петдесетина години („изкривяването на пространството и времето прави пътуването до далечни точки на Вселената мислимо“, пишат те). И ако тези вече поостарели пътешественици вземат, че решат да се върнат, ще им отнеме само още толкова, някакъв си век в път, напълно постижимо. Само дето на Земята ще са минали непонятните 6 милиона години… което ми напомни как използваше този смазващ закон Джо Холдеман в романа си „Вечната война“.
А когато нещата отидат в посока квантова теория, тогава вече всичко свършва – „разумът ни …не е надежден пътеводител към ядрената физика“, пишат двамата, докато се опитват да обяснят просто тая работа със Стандартния модел (в който „теорията и експериментите са в съгласие с точност до 10 на милиард“, но това не помага да се съгласува с квантовата невероятност), с различните видове елементарни частици (книгата е от 2009 г., така че в нея само се прогнозира откриването на Хигс бозона и гравитационните вълни в големия адронен колайдер), а почти успях да разбера и защо, аджеба, Луната се отдалечава от Земята всяка година. Интересно ми беше защо в ранната история на Вселената материята и антиматерията почти са се самоунищожили – в крайна сметка „материята, която изгражда звезди, планети и хора във Вселената, е само малък остатък от великото унищожение на маса малко след Големия взрив“, както и още много дребни детайли, за които мога да пиша до утре, но всъщност е много по-добре да си ги видите в контекста на думите на двамината учени.
Истината е, че по някое време просто се изгубих и започнах да прескачам уравненията, графиките и изпъстрените с латински знаци пасажи, нямам капацитет да разбера тези неща и нямам притеснение да си го призная, нищо в образованието ми дори бегло не ме е подготвило в тая посока и съжалявам за това. Но не ми пречи да се възхищавам на огромните постижения на съвременната наука и да се чудя на нейните религиозни врагове, които иначе охотно се възползват от даровете на разума, за да сеят своето арогантно невежество. „Защо E=mc²?“ е от малкото излезли в последно време научни книги на нашия пазар, нещата са наистина зле, но личният ми опит в тая посока сочи, че просто няма читатели, разбираемо е сякаш това, че хората, които се интересуват от такива неща, с лекота си ги четат в оригинал. И не виждам излаз от този проклет омагьосан кръг, който ми е струва оплетен не на квантово, а на шарлатанково ниво, каквито книги излизат и се продават с лекота.
От същия жанр
