Регулярно излизат книги, които се опитват да сберат в едно всичко и да го обяснят със замах. На някои им се удава, на други не, но всички имат една обща черта – отричат останалите и само с половин уста се съгласяват с някаква част от чуждите теории. Същото е и със „Защо нациите се провалят“ на Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън, които издигат наистина интересна теория по въпроса за просперитета, но влизайки в пряка конфронтация с всички останали (примерно с Джаред Даймънд), си отрязват пътя към ред интересни подходи. А от това собствената им теория според мен се олекотява. Истината винаги ще е смес от различни неща, а пренебрегването на част от картинката няма как да бъде основателно.
От друга страна, „Защо нациите се провалят“ е силно и подробно историческо изследване, което прави чудесни паралели между различни епохи, икономиката, властовите институции и смесването на всички тези неща в изграждането на просперитета или пропиляването на потенциала за такъв.
В основата на тезата си двамата учени залагат идеята, че развитието или провалът на държавните образувания до голяма степен зависят от властовите и икономически институции, които те изграждат, и начинът, по който те управляват. Те въвеждат два основни термина – инклузивни и екстрактни институции, които могат просто да се онагледят със Южна и Северна Корея – един народ, който за няколко десетилетия е вече разделен от бездна. Разбира се, възражения към съвременните примери могат да се намерят винаги, както и винаги може да се каже, че са подбрани тези, които пасват на теорията, но това си е работа на учените – да оборват чуждите теории с нови, по-добри. Аз лично харесах повече историческата част и обяснението за просперитета на Запада. Но за това малко по-натам. Ето как самите автори обясняват двата типа управление:
Инклузивните икономически институции, например онези, които съществуват в Южна Корея или в Съединените щати, са институции, които позволяват и насърчават участието на голямата маса хора в икономически дейности, позволяват им да използват максимално своите таланти и умения и дават възможност на индивидите да правят желаните от тях избори. За да бъдат инклузивни, икономическите институции трябва да се отличават със сигурна частна собственост, безпристрастна съдебна система и обезпечаване на обществени услуги, осигуряващи условия за честна конкуренция, при които хората могат да осъществяват обмен и да сключват договори; освен това тази обезпеченост трябва да позволява навлизането на нови видове бизнес и да разрешава на хората да избират своята кариера.
Такива институции, които се отличават с качества, противоположни на онези, които нарекохме инклузивни, наричаме екстрактивни икономически институции – екстрактивни, защото подобни институции целят да извличат доходите и богатството от една част от обществото, за да облагодетелстват друга част.
Според Аджемоглу и Робинсън в съвремието е пределно ясно кои институции какви са и кои водят към просперитет и кои – не, но политическите класи често са по-облагодетелствани от порочни екстрактивни институции, основани на корупция, олигархически връзки, монополи и прочие познати нам тактики. Основните им примери в тази посока са както от колониалните периоди, в които доминионите буквално са изтисквали подчинените територии, така и повечето съвременни режими в Африка, които целенасочено блокират каквото и да е развитие, за да не изпуснат властта. Двамата автори посочват като емблематични примери двама от най-богатите мъже в света – Бил Гейтс и Карлос Слим, – първият от които се е възползвал с пълна сила от инклузивните американски институции, а другият – от екстрактивните мексикански такива:
Едно общество не развива и не приема непременно институциите, които са най-добри за икономическия растежили за благоденствието на неговите граждани, защото други институции може да са по-добри за онези, които контролират политиката и политическите институции. Властимащите и останалите прослойки от обществото често не са на едно мнение по това кой набор от институции трябва да остане и кой трябва да се смени. Карлос Слим няма да е доволен да види, че неговите политически връзки изчезват и входните бариери, защитаващи неговия бизнес, претърпяват фиаско – независимо че навлизането на нови производства би обогатило милиони мексиканци. Тъй като не съществува такова съгласие, какви правила ще приеме обществото се определя от политиката: от това кой държи властта и как може да бъде упражнявана тази власт. Карлос Слим има властта да получава всичко, което поиска. Властта на Бил Гейтс е по-ограничена.
„Защо нациите се провалят“ се фокусира основно върху факта, че политиците или други породи властимащи целенасочено вземат лоши и вредни решения – ако съзират достатъчно полза за укрепване на властта и личното си благосъстояние. Нищо изненадващо, разбира се. Въпросът е как преди няколко века няколко държави излизат от омагьосания кръг на екстрактивните институции и започват да развиват инклузивни такива, което довежда до Индустриалната революция и колонизацията на огромни части от планетата. А една от важните причини е… Черната чума. Това е обяснено подробно и много интересно, аз ще цитирам само следствията:
Тъй като през 1346 г. в Западна Европа селяните имат повече власт и автономност, отколкото в Източна Европа, Черната смърт довежда до разпадане на абсолютизма на Запад и до Второто крепостничество на Изток. Тъй като Източна и Западна Европа започват да се различават през ХІV в., новите икономически възможности, които се предлагат през ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ в., също имат фундаментално различни последици за тези различни части от Европа. Тъй като през 1600 г. контролът на короната е по-слаб в Англия, отколкото във Франция и Испания, трансатлантическата търговия отваря в Англия пътя за създаването на нови институции, притежаващи по-голям плурализъм, докато в същото време укрепва френската и испанската монархия.
В различни глави авторите обикалят целия свят и дават данни, които потвърждават гледната им точка, че институциите стоят в основата на развитието на цивилизацията, а не обратното. За съжаление, открих и фактологични грешки в изложението, и то по отношение на Балканския полуостров под османска власт, както и странна карта със съвременните политически очертания на границите. Според двамата на половината полуостров е имало крепостничество, на другата – не, което не съвпада хич с историческата реалност и го отчитам като очевидно непознаване на района, което е странно за автор от турски произход, но нейсе. Все пак отношението му към Османската империя е еднозначно негативно, може би дори твърде негативно, бих казал.
С примери като примерно режима на апартейда в Южна Африка, където черните работници нарочно са били държани необразовани и им се е забранявало да заемат работни места, изискващи висока квалификация, за да могат квалифицираните бели работници да остават без конкуренция и да получават високи надници, или пък от държавите на маите, та чак до СССР, осъществил бърз растеж, който още по-бързо приключва, Аджемоглу и Робинсън разработват цялостно идеята за правилното и неправилното управление. България липсва в книгата, но много от написаното има преки паралели в нашата реалност:
Същност на железния закон на олигархията, на този особен аспект от порочния кръг, е, че новите лидери, които свалят старите с обещания за радикална промяна, не правят нищо друго, освен да възстановят старото. На известно ниво железният закон на олигархията е по-трудно разбираем от останалите форми на порочния кръг. В устойчивостта на екстрактивните институции в южните щати на САЩ и в Гватемала има ясна логика. Едни и същи групи продължават да имат господстващо положение в икономиката и политиката в продължение на векове. Дори когато се изправят пред предизвикателства, както става с плантаторите от южните щати след Гражданската война, тяхната власт си остава недокосната и те са в състояние да запазят и да възпроизведат сходен набор от екстрактивни институции, от които пак ще черпят облаги.
Не мога да дам генерална оценка на „Защо нациите се провалят“ – историческата част е наистина подробна и интересна, но пък тя не е есенцията, докато чисто като терия за просперитета според мен Аджемоглу и Робинсън са напипали нещо, но нежеланието да използват чужди приноси им пречи да разгърнат по-широка като потенциал за обяснение картина.
И все пак, съдейки от нашата си камбанария, управлението и управляващите наистина са страшно важни – и много ми се иска ония опълченци в парламента, бранещи привилегиите си да крадат безнаказано, да се усетят, че ако правят и повече неща за общия просперитет, ще има повече за крадене. Но това пък ще застраши властта им, разбира се. А какъв по-добър стимул нищичко да не се промени?
От същите жанрове
