Не съм вярвал, че трилъров автор ще ме вълнува толкова, без да погубва половината свят в мащабни апокалипсиси, но Джон Вердън го прави. След като започнах с петата книга за детектив Дейвид Гърни – „Не заспивай“, веднага се върнах на първата – „Намисли си число“, сега бе ред на втората – „Затвори очи“, тази с безспорно най-отблъскващата корица от поредицата. Сюжетът обаче бе повече от обещаващ – по време на бляскава богаташка сватба булката е убита по особено жесток начин, а убиецът мистериозно изчезва. Пенсионираният полицай Дейв Гърни е привлечен да помага, защото седмиците се нижат, а разследването не е напреднало изобщо. Това му донася сериозни крамоли с жена му, която се наслаждава на пасторалната идилия около дома им, но скоро го очаква прямо и отрезвяващо завличане в блатото, което представлява този случай.
Вердън има някакво психопатично търпение в изграждането на разследването. Не като Джефри Дивър, който педантично проследява как всяка следа допринася с нещо за пъзела, но прецизно започва да изгражда паяжината чрез своя полицай – разговори със свидетели, с близките, оглед на местопрестъплението, създаването на първите хипотези, неизбежните сблъсъци с некомпетентни колеги, които му се пречкат, влизането в задънени улици. Стъпка по стъпка се изгражда мистерията, която съдържа противоречащи си факти – и както самият Гърни казва, значи някои не са факти, а лъжи. И се почва обратно разплитане. А пътем вътрешният свят на Гърни, собствените му слабости са извадени на показ, същото, което с огромно умение прави и Ю Несбьо с неговия полицай Хари Хуле. И точно тези му слабости го повеждат в посоката, в която убиецът иска – и всичко става не просто лично, а направо страховито.
Разбира се, убийството не е само едно. И причината за него е много по-ужасяваща от началните хипотези. Гърни се навира директно сред мащабна мрежа от зло, най-чисто и ужасяващо зло, което експлоатира младостта и наивността на едни деца, отрано сами превърнати в чудовища, но и в жертви. Изключително ми хареса как премерено, ритмично Вердън развиваше кълбото – кулминационната сцена дойде напълно естествено, внезапно всичко се ожесточи, а залозите скочиха до небесата. И самото развитие на събитията там, в окото на бурята, бе кинематографично съвършенство.
Най-добрата на Вердън от трите, които съм чел, може би заради пикантността на сюжета и интелигентната завръзка, както и внимателно подхвърлените следи, които ми убягнаха напълно.
