Измива се и продължава да се изумява на връзките в нейния свят, невидими или забравени, но въпреки това съществуващи, като река, която свързва хората нагоре по течението с онези долу, независимо дали го знаят.
Тия книги за Индия, които винаги те поглъщат изцяло, пренасят те в една невъобразима наглед реалност, приласкават те и в крайна сметка оставят отпечатък в теб, искаш или не – ще спомена само някои: „Крехко равновесие“ на Рохинтън Мистри, „Свещени игри“ на Викрам Чандра, „Тайната на разказвачката на истории“ на Седжал Бадани, та дори и „Капитал“ на Рана Дасгупта и една по-камерна гледна точка към разломен момент в историята: „Обсадата на Кришнапур“ на Дж. Г. Фарел. И сред тях достойно се нарежда и „Заветът на водата“ на Абрахам Вергезе, семейна сага за три поколения, които преливат едно в друго в продължение на едва седемдесет години, но и период, в които Индия се трансформира изцяло, и в нищо това не личи по-добре от проклятието, с което начева книгата, което в края намира и своето научно обяснение – от суеверията до разума, тази качествена промяна, която за съжаление не е достатъчно устойчива в умовете на хората никъде по света.
Забравила е усещането да изразяваш почитта си към Бога с толкова много хора, да си заобиколен от тела, да си част от тъканта, а не нишка, откъсната от цялото.
Историята се развива сред християнска общност в Индия, чиято вяра предхожда с четиринайсет века появата на португалските кораби. Началото е посветено на драматичното обвързване на дванайсетгодишно момиче с вдовец на средна възраст, което се превръща в неочаквано красива и деликатна любовна история, сред която дори духът на предишната жена на мъжа има своето важно място, също както и един сякаш съзнателен слон, който се появява във важните моменти. Вергезе разказва бавно, напоително, с много делнични детайли и малки моменти на щастие и хумор, които натежават от едната страна на везната, преди някое от сякаш предопределените злощастия не се стоварва, за да изравни везните на съдбата. Мъжът е от семейството, което пази като свят документ Водното дърво, рисунка на разклоненията на фамилията, която дава по една жертва на водата от всяко поколение. И следващата жертва не е далеч.
Докато лодката се отдалечава, тя разчита изражението му – в него се долавят тъга и завист. Тя страда за този мъж, който отказва да пътува по вода, който може би никога не е чувал как носът на лодката разцепва повърхността, никога не е чувствал опиянението да се носи по течението, не е усещал пръските от пръта на лодкаря. Никога няма да познае освежителното въздействие на гмуркането с главата напред във водата, оглушителния шум при цопването в нея, последван от обкръжаващата тишина. Всички води са свързани и нейният свят е безграничен. А той стои на границата на своя.
Другата основна линия е посветена на шотландеца Дигби, който се среща отрано с нещастията в живота. Той „може да прости на Глазгоу белега, разочарованията, самоубийството на майка си. Нямаше причина да се маха – дори нещастието, когато е познато, носи своеобразна утеха. Но това, което не можеше да му прости, бе, че след всичкото робуване, след пълната му и почти маниакална посветеност на хирургията той бе стигнал до охранявания вход, но му беше отказан достъп.“ Неохотно той поема към предложената му работа в Индийската медицинска служба, а още при пристигането вижда отблизо „упоритото негодувание и непоколебимата решимост на подчинен народ, който чака да удари неговият час“. Причините скоро ще му се изяснят, след като се сблъсква челно с начина, по който се упражнява британската власт там („Индийската държавна служба е машината, чрез която само хиляда британски администратори контролират триста милиона души, истинско чудо на управленския модел“), но и получава ценни уроци, от които разбира, че „Добрият хирург може да извърши всяка операция. Великият хирург сам се грижи за пациентите си.“ Нему е отредено безмерно щастие в една неочаквана забранена любов и смазваща мъка и падение, след което раните ще бъдат лекувани дълго.
Литературата е голямата лъжа, която разкрива истината как е устроен светът!
Допадна ми отношението на Вергезе и към наглед странични герои, които вливат своите малки истории като поточета в реката на голямата – примерно активен мъж, когото наричат Подемния, който прави много добро на своята общност, но сам се бори с много препятствия в личния си живот, а в крайна сметка открива любовта на неочаквано място: „В ракията няма нищо ново. Но този следобед за негова изненада мътнобялата течност се превръща във вълшебен елексир, който възстановява равновесието му и облекчава страданието му. Сякаш от онази злощастна нощ с Шошама на гърдите му е лежал камък с размера на слон. Сега в тъмната кръчма с помощта на ракията камъкът се отмества. В този миг той осъзнава, че се е влюбил и че не всяка любовна история се нуждае от друг човек.“
А след това плавно в романа навлизат и следващите поколения, сред които основни действащи лица са несигурният Филипос, който среща във влака обаятелната Елси, и който неочаквано открива в себе си литературни умения, които водят до воденето на вестникарска колонка на име „Колонката на обикновения човек“, а успехът му да получи ръката на мечтаното момиче Вергезе описва лаконично: „Обикновеният човек е постигнал нещо необикновено.“ Съдбата продължава да трупа от двете страни на везните техния дял от щастие и злощастие, а едно дърво се превръща в символ на предопределеното. Там, където един живот се заражда извън утробата и където всичко е различно: „Ако обикновено новороденото изтласква бащата в периферията на домакинството, то това дете привлича Филипос в самото сърце на семейството.“ Вергезе ни отвежда в света на Бене Нинан и на Бебе Мол, което никога няма да порастне, а най-неочаквана ще да е срещата с бъдещето хлапе на име Ленин, което още преди раждането си се протяга смело към света и трябва да бъде възпряно по трагикомичен начин.
Когато живееш сам, най-силният смях остава без свидетел и затова не е по-добър с нищо от мълчанието.
През образа на бунтаря Ленин Вергезе въвежда политиката в историята, описва тежките разделения в индийското общество, докато задълбочава историята на Елси с нейния необикновен талант и сложеното на везните от другата страна неизбежно сякаш злощастие. Строежът на една болница идва като вестител на новото време, а точно през нея и една обител за подслоняване на прокажени ще се промуши действието, което ще отведе към финалните акорди на невероятната история, над която все така бди онова дванайсетгодишно момиче, което бе откъснато от семейството си, но имаше възможност да бъде майка на толкова много деца и да даде и получи толкова много любов.
Различните измерения на майчинството са основната тема в книгата, Вергезе ги проследява в своите преливащи един в друг сюжетни потоци и емоционалната им сила пронизва голяма част от страниците. Приласкаването на чуждите деца, грижата за тях като за свои, допускането една майка да напусне детето си, за да го спаси от самата себе си, всичко това свързва поколенията като нищо друго, а особено ми хареса колко важна роля имаха началните герои в романа дори в неговия край, когато светът изглеждаше толкова различен, но хората си бяха същите. И всичко тогава става ясно, защото: „това, което ви прави едно семейство, не е кръвта, а тайните, които криете… И сега тя, Мариама, която не е подозирала за никакви тайни, знае всичко: че са едно голямо странно щастливо семейство.“ И наистина са, защото всички се оказват свързани и помежду си, и с историята, която се вихри около тях, особено около разделянето на Индия и Пакистан, която трагедия тук е само бегъл отглас. И в крайна сметка остава само красивата равносметка на Вергезе:
Водата, в която е стъпила за пръв път преди няколко минути, отдавна е изтекла и въпреки това е още тук, минало, настояще и бъдеще са невъзвратимо свързани, превърнали са се във въплътено време. Това е заветът на водата, всички те са неотделимо свързани чрез своето действие или бездействие и никой не е сам.
От същия жанр
