Онези, дето правят карти, не знаят, че Амазония е като жена с гореща кръв, мирно не седи. Тук всичко се движи – реки, животни, дървета. В каква луда земя ни се е паднало да живеем, Фусия!
Подлъгах се и това си е. Толкова много ми харесаха „Панталеон и посетителките“ и особено „Цивилизация на зрелището“ на Марио Варгас Льоса, че бях готов да приема, че понякога дават Нобел и на автори, които е приятно да четеш, без да имаш солидно класическо образование или целенасочена страст към висока литература. Ама не би, и „Зелената къща“ набързо ме постави на мястото ми, но пък отдавна не бях срещал предизвикателство, което ми допадна. Още от първите страници ми стана ясно, че този роман е плаващи пясъци, и че няма да е от тези, които чета за отпускане и развлечение. Но след стотина трилъри тая година все нещо такова си е нужно, хич да не е.
Признавам без брой, някъде към средата на книгата вече разбрах, че изпускам яко нишката, колкото и пъти да се връщах и да препрочитах особено въвеждащите глави на всяка част, които са трудносмилаема амалгама от пряка и непряка реч. Не че в другите бе лесно, Льоса има интересния подход на едно и също място да смесва събития, разделени във времето и пространството, и ако това в другия му роман, който прочетох, ме очарова, тук ме вкара в главоблъсканици. И особено важно ми беше да си наглася последователността на социалните роли на основната героиня в романа – монахиня в немилост, съпруга на сержант (и бе важно кой точно е той!) и проститутка в „Зелената къща“ 2 (защото първата е или не е съществувала и е или не е изгорена под давлението на религозен фанатик). Отворих „Уикипедия“, срам не срам, и използвах жокера от там, та си понаместих кой кой е, къде е, какво върши и защо, особено защо – мотивацията на тези герои може да е ясна за перуанците, но за мен бе енигматична. И тогава се гмурнах обратно в наситената и смайваща в детайлите си проза на Льоса, вече със спокойствие, че не изпускам нещо заради леко разсейсване.
И така, Зелената къща, този дом на разврата, на щастието и на греха. Която започва да се строи на 102-ра страница (тая книга без стриктни бележки не се чете), и бива унищожена – вероятно – на 238-ма. Защото в магическия свят на Льоса времето не е линейно, а циклично, и всяко събитие пронизва останалите, без значение кога се е развило. И ако при Оруел владееш ли настоящето, контролираш миналото, то тук и минало, бъдеще и настояще си влияят взаимно. И героите му играят своя странен жизнен танц, толкова различни от нашето разбиране и мироглед. Тук светът съществува само като отглас, например че търговията с каучук е монополизирана заради Втората световна война, но се вихри солидна контрабанда, която е от малкото индикации, които помагат да се разположи дадена случка във времето. Тук деца се крадат от индианските племена и се предават за насилствено отглеждане от монахини, но и пак тук деца стават сексуални обекти твърде често – и някак на шега. Изнасилванията са нещо нормално и дори техните жертви ги приемат като неизбежност – едната героиня, която го преживя, по никой начин не показа неприязън към своите мъчители, дори пак се сдуши с тях по-натам. Отношенията между мъже и жени доминират в историята на Льоса, и винаги са драматични и експресивни, винаги са на ръба на бягството или насилието. Цивилизацията не може да покори джунглата, може само да се слее с нея и да се адаптира.
„Зелената къща“ на Льоса е от книгите, които не бих започнал да чета, ако знаех предварително какво ме очаква, признавам си това. Но пък толкова съм по-доволен, че се случи, та макар и да ми бе нужна външа помощ, много различен е този абсурден за нас южноамерикански свят, толкова самобитен, емоционален, религиозен и първичен е той. Героите на Льоса са колоритни, но на някакво разумно ниво просто ми убягват мотивите на постъпките им, крайностите в действията им, просто ми липсва контекста на този свят, който обитават. Там, в перуанската джунгла, всичко е различно. И често граничи с магическия реализъм, също както при Маркес, но неговите герои са далеч по-понятни.
А може би просто съм типичен представител на поколението, които Льоса осъжда в „Цивилизация на зрелището“.
Шапка долу за превода на Валентина Рафаилова, не мога дори да си представя труда и умението, нужни да се предаде тази проза на български.
От същия автор
От същите жанрове
