– Да пукна дано! – извика. – Това си ти!
– Аз съм – съгласих се смирено.
– Закъсня! Добре ли си? Какво те забави?
– Ирландия – отвърнах, махайки зад себе си по посока на пътя.
– Боже, това обяснява всичко. Влизай, влизай!
С Рей Бредбъри не може да имаш очаквания и предубеждения. Просто трябва да го четеш с отворен ум и сърце, с увереност, че той няма да те подведе, а ще те заведе на някое специално място, смес от реалност и въображение, че ще се погрижи да си прекараш страхотно, да видиш живота от друг ъгъл и в крайна сметка да затвориш книгата с разкачена от усмивки челюст. В „Зелени сенки, бял кит“ се случва точно това, че и много повече – книгата е рязко отличима от всичко, което съм чел от него и мога да я свържа единствено с любимата ми „Кръчмата на Калахан“ на Спайдър Робинсън. Между двете има твърде много паралели, за да е просто случайност, но е важно да се отбележи, че именно един от най-популярните фантасти е написал нефантастична книга, която звучи като разказ за друга планета, но не е – това просто е поема в проза за Ирландия и ирландците.
И все пак никога няма да изучиш, намериш, откриеш или по какъвто и да било начин проумееш ирландците. Ние не сме толкова народ, колкото атмосферно явление. Облъчи ни с рентген, ако щеш, изтръгни ни скелетите от корен, до заранта отново ще сме порасли както преди…
В тази луда книга има хумор за цял живот. Има кръчми, пиянски истории, странни просяци, още по-странни сватба и лов (последствията от тях в цитат в края), че и много, ама много препратки и връзки с „Моби Дик“. Рей Бредбъри се е забавлявал доволно, пишейки тази книга, дори на моменти направо се чудех дали тази ирония не преминава в сарказъм… но не, искрена любов към тази луда държава и нейното население струи от всеки ред, дори и сякаш думите да казват обратното:
Ирландските жени? По метър високи, с трътлести крачета и вирнати носове. Стават да се облегнеш на тях, да ги ползваш за дъждобран, но положително не и да тичаш подире им със сериозни намерения. Самата Ирландия? Това е най-голямата открита каторжна колония в историята… Огромен хиподрум, където свещениците организират надбягванията, събират залозите и изплащат печалбите на Второ пришествие. Върви си у дома, момче. Ние няма да ти харесаме.
Наистина не подлежи на предаване случващото се в тая книга – една история прелива в друга, смесват се отдалечени връзки, уж основното действие е по-лудешко от определено налудничавите измислици на достолепните пияници в кръчмата, които са способно да объркат дори самия Джордж Бърнард Шоу, макар че и той е от ирландски произход, та кой ли го знай. По тия земи нищо не е „нормално“ в този скучен смисъл, който придаваме ние на тази дума:
Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчаквване. Един ден ще се задомя, не бери грижа.
– На седемдесет?
Той се дръпна и ме изгледа под вежди.
– Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена.
Няма граници „Зелени сенки, бял кит“ и колкото и да е странно, поставям я сред най-любимите ми на Бредбъри, нещо неочаквано, но в тази наистина адски нетипична за познатото ми негово творчество открих смес от оная налудничава, необуздана жизненост от „Вино от глухарчета“ и „Сбогом, лято“ и искрящия хумор, който има в марсианските и другите му разкази. Тук я има Ирландия в нейната неописуемост, която носи спомени за любими филми като „P.S. I love you“ и песни като тази „Flogging Molly“:
И да не забравя следсватбеноловния цитат:
Виж как стоят нещата. Снощи в бъркотията някой поканил компанията от кръчмата на Фин на тържеството и те нахлуха като рояк скакалци. За нула време видяха сметката на кашоните с евтиното шампанско, после довършиха и скъпото, изсмукаха брендито, пресушиха шерито и накрая поканиха всички лордове и дами да продължат веселбата при Фин. Междувременно господин Хикс изчезна. Намерихме го едва преди малко в конюшнята. Отказва да стане, освен ако веднага не го качим на влака за Белфаст. Каквото остана от тортата го смесихме със сгурията от печката, за посипване на пътечките в градината. Конете чакали до никое време и после се прибрали по домовете си сами. Някои от хрътките са се разбягали, други спят в конюшнята при преподобния. Мисля, че мярнах лисицата сутринта пред кухнята да лочи мляко от паничките на котките. Те, като видели колко е изтощена, й позволили. Джон е в леглото и се гърчи, не знам дали от болка, или за упражнение. Поне спря да крещи и да описва състоянието си. Аз сега си лягам до другата седмица.
