Аз и фентъзи, да бе, да! Ама не. “Землемория”, магично име, една вълшебница Мория… абе стари неща. Някога като малък четох части от поредицата и затова държах точно творбата на Урсула Ле Гуин да бъде изборът на литературен клуб по тема фентъзи, за да имам удобен повод да се заровя сред дебрите й. Очакваше ме и дълъг път София-Бургас-Пловдив-София, така че спокойно напреднах сериозно с нея и я довърших на следващия ден на спокойствие в Книговището ми в у дома.
Едно признавам на авторката веднага – смелостта да изостави главния си герой, да го подложи на върховно изпитание и после да му позволи да се оттегли от света и да остане сам със себе си. Ранен, изцеден, разполовен. Безмагичен магьосник.
Началото с “Магьосникът от Землемория” хич не предвещаваше това. Класическата приказка – обикновено козарче живее на остров Гонт, един от безбройните парчета суша сред магичната Землемория. Там, където в единия край се вият загадъчни дракони, говорещи на Истинската реч, която дава власт над света, а в другия бойни варвари почитат тъмните сили, низвергнали магията. В средата – разпокъсани царства, чакащи владетел, който да ги обедини, надзиравани от магьосническия остров Роук, където се обучават младежи с дарования в силата. Истинското име на козарчето е Гед, но то е тайна, защото знаещият го придобива власт над притежателя му. Публичното му име е Ястреба и той е предопределенда стане велик магьосник, след като мине обучение при Оджиън, който някога е говорил с една планина и предотвратил гибелно земетресение, и на самия остров Роук при повелителите на различните магически изкуства.
Вироглавият Ястреб се забърква със сили, които не разбира и едва оцелява. Сега обаче по света се скита злокобна Сянка, която иска да го обладае и да използва магичната му мощ за зло. И само ако се изправи, срещу страховете си, Гед ще оцелее.
В “Гробниците на Атуан” Ястреба отива сред далечните каргадски земи, за да върне ценен пръстен, който трябва да възстанови мира в Землемория. Сред гробниците той открива Тенар, предопределена да е Върховна жрица на тъмните сили, и само с нейна помощ ще успее да завърши мисията си.
“Най-далечният бряг” запраща Ястреба, придружен от младия принц Арен, към края на Землемория – остров Селидор. Загадъчна сила отнема магьосническите умения от тези, които са ги ползвали и Върховният жрец, какъвто Гед е станал, трябва да се изправи срещу нея. В тази битка ще има и дракон на своя страна, но влизането в страната на мъртвите ще го постави пред най-страшното изпитание…
“Техану” вече не е центрирана около Гед. Той е само сянка на себе си – загубил силата си на Селидор, търсеща само тишина и усамотение. На преден план излизат Тенар – бившата жрица на тъмните сили от Атуан – и нейната осиновена дъщеря Теру, половината лице и едната ръка на която са обезобразен. В двете жени гори огън, който ще ги поведе към нови битки със злото, когато вече няма магьосник, който да ги закриля, а само един омаломощен, смазан мъж.
И накрая, в “Другият вятър” финалната загадка се насочва към… миналото. Във времената, когато хората и драконите са били един вид и са говорели един език. Тайната на тяхното разделяне ще предопредели и бъдещето на човешкия род, заплашен от нова война с могъщите дракони. Един крал трябва да намери сила в себе си, а магьосниците от Роук да се смирят, разбирайки, че не знаят всичко на тоя свят.
Поредицата “Землемория” е доста разностранна. Безспорно най-силна е първата част, която има и много силно философско звучене за борбата/синтеза между светлото и тъмното в един човек. Втората част – “Гробниците на Атуан”, ми бе досадна и ми се стори просто кръпка между първата и третата,колкото да въведе Тенар като бъдещо главно действащо лице в четвъртата и петата. “Най-далечният бряг” е най-действената, с ясна загадка и пътешествие за разкриването й, с типична градация, приключения и накрая величава битка в края. След това в последните две части действието рязко се забавя, става много по-съзерцателно, много по-доминирано от женски образи… и леко безинтересно, честно казано. Краят на поредицата отведнъж стана доста сложен, с намесването на много нови действащи лица, без да е описано миналото им, с появата на загадки от нищото и решението им по странен начин. С една дума – “Другият вятър” ми се стори доста изсмукан и насилен завършек, който просто не отива на цялостната поредица.
Да, наистина не си падам по фентъзитата и дори не съм чел Толкин, нямам и намерение да го правя. Преживях творбата на Урсула Ле Гуин до голяма степен заради простотата на историята й, малкото герои и умереното фантазиране. В крайна сметка обаче не може да се каже, че съм очарован, почти нямаше момент, в който да съм наистина погълнат от книгата и случващото се между страниците й (е, образно казано, четох петте части на електронния ми четец). Издразниха ме няколко ключови промени в превода на имена и титли в различните части.
Далеч по-възторжени мнения може да прочетете в “Аз чета” и“Сивостен”, а едно подобно на моето в “Палатков лагер за пингвини”.
От същия автор
От същия жанр
