Оригинално заглавие: The Shadow Land, 2017.

Преводач: Надежда Розова

Корица: Мека

Година на изданието: септември 2017 г.

Страници: 496

Рейтинг :

Време за четене: 6 минути

Поръчай с безплатна доставка!
Поръчай с безплатна доставка!

   Преди седем години прочетох с голямо удоволствие „Крадци на лебеди“, а доста преди това бях чел и „Историкът“, но тогава още нямах блог и в мен не са останали ясни спомени от нея отвъд това, че много ми допадна. Затова и очакването ми за „Земя на сенки“ бе голямо, доста вода се оттече през тия години, докато Елизабет Костова се завърне с нов голям роман. Безспорно тя е сред имената, които често се споменават у нас, редом с Мирослав Пенков и Илия Троянов – използвам тях за пример, защото, докато четях романа, се присещах и за „Щъркелите и планината“, и за „Власт и съпротива“. Сходни елементи ще видите в изграждането на всяка от тези книги – настоящето като огледало на миналото, постепенно разкриване на онова, което сякаш е забравено – Държавна сигурност, лагерите, насилието над душите и телата, животът в постоянна боязън и заплахата в миг да ти бъде отнето всичко.

 36187390  „Земя на сенки“ е роман за едно момиче от друга земя, и един цигулар от друг свят. Делят ги десетилетия, но прахът на цигуларя случайно се оказва в ръцете на момичето – американка, която търси спокойствието, което е изгубила у дома си, когато брат ѝ е увенчал тийнейджърския си бунт с мистериозно изчезване при семеен поход в планината. Тя идва в България по интуитивна прищявка, но тук София мигом я сграбчва и изпраща на приключение, което ще ѝ разкрие историята на непознатата за нея държава. От случайна среща на улицата тя се оказва с чужда вещ, а когато поема на дълго търсене да я върне на притежателите ѝ, се оказва въвлечена в трупани десетилетия болки и трагедии. Пътем тя се сближава с недолюбван от властите мъж с твърде колоритен бекграунд (не искам да разкривам, за да не бъдете предубедени при четенето, определено с него трябваше да бъде романтичната нишка, а не с идеализирания образ на случайния непознат, ама нейсе), който също има своите причини да продължава да рови и търси истината. Той е нейният гид в България в настоящето, а хората, които среща, я увличат из миналото – там, където един цигулар се завръща в родината си, без да подозира, че в градежа на бъдещия социалистически рай талантът му е безполезен, а животът – незначителен.

     Елизабет Костова наистина се е опитала да навлезе навътре в историята ни от последните десетилетия и да напише роман, който да ги обхване малко или много през съдбата на този цигулар – а тя е жестока, но и вдъхновяваща. Защото ако той може да пленява сърцата с лъка в ръка, то може и да съгради къща с двете си ръце, кое от тези постижения може да бъде признато за по-важно? Но въпреки тези отделни красиви сцени, цялостната постройка на роман ми се стори неравномерна и изкуствена. Той наистина е нещо средно между двата на Илия Троянов и Мирослав Пенков – първият гони документалност на историята, основан е върху реални документи, докато вторият отива към магически реализъм сред своята доста различна от истинската Странджа. В „Земя на сенки“ приличава двойнственост – поетичност при описанието на миналото, преливащо в трагедия в сцените от лагера, и реализъм при съвременната линия, която не ми вървеше с лекота, да си призная, твърде много хора и обяснения, пък и се досетих адски бързо за тайната, вградена в основата на сюжета, имената си приличаха излишно много (може би на английски не е така лесно да се направи връзката, разбира се). Краят обаче еднозначно ми се стори евтин, бива ли такава трилърова кръпка върху драматичен роман?

   В заключение – оставам със смесени чувства от „Земя на сенки“. Уважавам Костова за всичко, което прави за българската литература, както и усилията, които е вложила, за да напише този роман, но симбиозата между двете линии бе определено насилена, не си хармонират по никой начин. Миналото обаче наистина е още тук, макар и удобно загърбено, това не бива да се забравя. И този роман го напомня не само на българите, но и на целия свят, със сигурност е най-превежданият – и затова е важно да го има.

  Смятам, че българското издание заслужаваше по-добра корица от скучноватата оригинална.

  Още мнения за книгата – в Skif.bg (разкрива се доста от сюжета, имайте го предвид) и на Силвия Недкова в „Какво четеш…“.