Формата променя преживяването. Мрачните постапокалиптични сюжети – „Пътят“ на Кормак МакКарти, „Сблъсък“ на Стивън Кинг, „Кутия за птици“ на Джош Малерман, „Метро 2033“ на Дмитрий Глуховски, „Кучешките звезди“ на Питър Хелър и още много – носят своето мрачно очарование, всяка от тях разпада света на съставните му части и съгражда в уродлива форма малка част от него. Точно това прави и „Земя на синовете“ на италианския художник Джипи – но той не използва думи като горните, той използва почти само черното и бялото.
Традиция в публикуването на графични романи у нас не съществува (от раз се сещам единствено за “Боксьорът” на Райнхард Клайст и „N.“ на Стивън Кинг), затова чест прави на „Жанет 45“ за поредната им инвестиция в нещо, което тотално променя преживяването на четенето. Още повече че графичните романи като цяло работят с диалога – между героите или вътрешен, докато Джипи работи с мълчанието, с погледите, с очи, в които се чете повече, отколкото в балончетата. Там, където историята е завършила, тече един остатък, една мътилка от емоции, които последните, които си спомнят, се стремят да не предадат нататък.
Един баща не желае да предаде значението на всички думи на децата си – „любов“ например е излишна. Не ги учи на изкуството на четенето. Не ги допуска да излизат от една тясна зона, чиито обитатели са… особени. Живеят ден за ден, с малък речник и много мъка около себе си. Двамата братя трудно оформят своите мисли и желания, единствено омразата им е лесна и достъпна. Светът около тях наистина е загубил цвят, в него няма радост и щастие – сякаш ведно с човечеството и цивилизацията са изчезнали и цветовете. В момента, в който двамата излизат от този пашкул, става страшно.
Смазваща история разказва Джипи в „Земя на синовете“. Подходяща е за зимните вечери, когато мрачнотата и студът са естествени. Хареса ми преживяването, самата книга ме хвърли в дупка. Няма и как да е иначе.
Вижте какво пише Иван Димитров в „Дневник“ и Темз в „На по книга, две“.
От същите жанрове
