Църквата добре се беше приспособила към новите времена, а висшите духовници развиваха дейност не по-лоша от фабрикантите, банкерите и едрите земевладелци. Само че, за разлика от тях, всичко се вършеше тихомълком и не плащаха данъци. Религията беше добро прикритие.
„Гонитбата“ е четвърта част от големия опус на Свобода Бъчварова. След „Земя за прицел“, „Наследникът“ и „Изборът“, които ни преведоха през годините около Първата световна война, сега следва най-страшното българско десетилетие – 20-те години на XX век. Най-вълчото време, братоубийствено, безумно, кърваво и зло до оскотяване. Борис Скарлатов вече окончателно се е превърнал в баща си – слял се е с Банката, погребал е завинаги любовта – и я замества с ерзац, не успява да съгради връзка с дъщеря си, точно както някога беше отчужден до болка със Скарлатов-старши. А времената са страшни и за богатите, и за бедните, за всички – и макар цитатът, който използвах за заглавие на ревюто, да пронизва като с нож сред една от най-страшните сцени, да е валиден за неговото физическо оцеляване, то душата му вече отдавна е премазана.
Но борбата с човешката глупост бе поначало безсмислена. Глупостта винаги побеждаваше.
Много вълци вият из тая книга, до един двуноги. Те са готови на всичко, за да оцелеят, включително да се самоизяждат – и Борис трябва да направи нужното, за да не бъде първата жертва на доскорошните си съратници. Комунистите и властта се избиват безогледно, македонците и те дават своя кървав принос. Свобода Бъчварова се спира на ония най-мрачни дни през 1925, когато България е адът на земята. Борис се опитва да спасява, но кой ще спаси него? Едни бесилки се люлеят, а през детските очи тази гледка наранява още по-силно. Няма и лъч светлина в тази част, освен в последните страници, когато милост огрява човека, който е забравил какво значеше тя.
„Гонитбата“ е на живот и смърт, на оцеляване или гибел. Едно десетилетие, което се простира от национална катастрофа до икономическа разруха. Време, в което всички искат да глозгат кокала, дори по него вече почти да не е останало месо. И само истинският вълк-единак може да оцелее – всеки опит да бъде нещо повече от това го заплашва със смъртна присъда.
Честно казано, страхувам се от това, което ще се случва в „Жребият“. Защото още по-жестока война идва, а България никога не е била толкова разединена и слаба само броени десетилетия след Освобождението. И се иска наистина голям талант, за да опишеш тия времена и събития, без да изпадаш в крайности – чест прави на Бъчварова, че не се поддава на духа на времето, когато пише тези книги, и няма груба подмяна на историческата истина, доколкото такава изобщо съществува.
