Две неща заслепяват човека – вярата и любовта, но без тях сме зверове, а не хора.
Прелюдия за нещо голямо, така определям „Земя на прицел“, първата част от едноименната пенталогия. Тук се възправят две големи, силни посвоему фигури – на баща и син Борис Скарлатов. Единият е окичен гордо с фамилията си, другият се срамува от нея и държи само на първото си име. Връзките между баща и син са прекъснати, а смъртта на майката, изтормозена от сприхавия и егоистичен банкер, лежи като бразда, която не може да бъде премината. Баща и син не се срещат в този роман, освен в спомените си, но и двамата понасят тежестта на родството си – единият, защото милее за детето си, другият, защото не може да промени кръвта си.
Всички учения, разбираш ли, всички философии, колкото и противоположни, дори враждежбни помежду си, стават еднакви в мига, когато признават убийството за необходимост.
Първата част на романа описва София и България в процес на съграждане, на развитие, което често е направлявано отвън, от други държави, или отвътре, от личната алчност и интереси на властници, политици или военни. Свобода Бъчварова дава противоположната гледна точка на тази, която Милен Русков използва в „Чамкория“ – там обикновеният човек описва историята през своя ограничен, но все пак проникновен поглед, тук един от създаващите историята ни не крие нищо от читателя. При Русков бай Славе се чуди на акъла на строящите в пущинаците отвъд Университета, при Бъчварова банкерът сочи към земите там, които е купил, и знае, че неговата партия ще задвижи растежа на София в тази угодна му посока. Скарлатов е бил близък на Батенберг и Стамболов, деен участник е в събитията от края на XX век, собственик е на банка, зависима обаче от по-големите западни финансови гиганти, а той уверено лавира между двореца и политиците, между военните и търговците – в свой интерес и – сам е убеден – в интереса на България. Бъчварова ни въвежда в началото на буря в неговия живот, когато пореден заем, предназначен за купуване на оръжие, се подготвя без неговото участие, и Скарлатов повежда война, за да запази не само банката си, но и своята роля в събитията на деня. За тази си цел той не се свени да използва и политическите си съюзници, и опозиционните врагове, и пресата… пред очите на читателя се разкриват всички уродливи черти на незрялата демокрация, в която общественото мнение служи само за оказване на натиск върху тези, които взимат важните решения. Парите и банката са описани като самостойни същества, на които слугуват хората, заложници на собствените си страсти и недостатъци.
В тази страна манията за образование е развита патологично. Сега всеки смята, че най-голямото постижение в живота му е да има диплома. Не положението, не парите, не неговата дейност са важни, важна е дипломата. И тия нещастници, хванали се като „кьорави за тояга“, за парчето хартия, упорито изискват от останалите уважение пред своя труд. Но животът е сложна дейност, господин Динев. Тя изисква от човека цялата му активност и мозък. Ако образованието даваше на хората поне навика за самостоятелно мислене, би било добре. Но не! Образованието е като един забъркан лабиринт, който не води доникъде, или по-скоро води до късчето хартия. Не си заслужава да загубиш тия години от живота си. Той е толкова кратък…
След задъханата финансово-политическа битка Бъчварова рязко сменя темпото, като пренася действието в Женева, където синът Борис Скарлатов учи, живейки бедно, но достойно. Работещ и учещ упорито, той има малко приятели и почти никакво време за любов и развлечения. В неговото окръжение се обсъждат двете основни теми на времето – социалистическата теория и Македонският въпрос. Водят се горещи спорове, нахлуват комити, които искат да купуват оръжие, типичният разгорещен студентски живот, който тече в противовес на студената, безлична швейцарска реалност. Всичко това е нарушено, когато в живота на Борис нахлува Симон, красивата дъщеря на богат банкер, приятел на баща му, от която студентът всячески е странил… но любовта не пита. Тук вече книгата стана доста мелодраматична, напомни ми на „Афиши в огледалото“ на Радостина А. Ангелова, а драмата на младите е придружена с тежки решения за честта, парите и бъдещето. Борис получава възможности, които фамилното му име осигурява, и ги използва несигурно и незряло – хем иска да опази ръцете си чисти и да няма нищо общо с баща си, хем нуждите му и интересът към истинския живот и търговията, която го движи, го изкушават да участва.
Сложете последното българско говедо за министър-председател на Англия? И какво? Съвсем няма да се уплаши! Нито от отговорност, нито, че няма понятие как се управлява, а ще тресне юмрук по софрата и ще изрече: „Видяхте ли, бе! Най-сетне ме оцениха!“
Две силни фигури, чиято основна слабост е връзката помежду им, един търговец на оръжие с окултни наклонности, банкери, корумпирани военни, исторически събития и трагедии, режисирани от цинични търгаши, красиво невинно момиче, което само иска да бъде свободна да обича тогова, когото желае… Свобода Бъчварова разгръща епично платно за надежди и разочарования, за богатство и бедност, на достойнство и мерзост. Първата част на „Земя за прицел“ не притежава самостоятелност, а само подготвя почвата за очаквани големи събития в следващите томове, които ще прочета с удоволствие в идните месеци, предвкусвам истинско преживяване. Не смея да правя паралел например с „Тютюн“ на Димитър Димов, макар че сходства могат да се открият, но поне с „Мравки и богове“ на Стефан Цанев е възможно по начина, по който описва историята през призмата на семейството.
Талантливите хора трябва да се държат полугладни, обичаше да казва Скарлатов, иначе талантът им ще повехне.
Хубаво е, че тази знакова поредица получи ново издание в достоен вид, само времето ще покаже дали читателите ще я оценят. Аз вярвам, че ще.
Задълбочен анализ на книгата има в „Литернет“.
