Като същи Гринч устоях на поне пет или шест коледни филма в последните дни и не се разчувствах и за миг – но в края на „Земята вика Майор Том“ пророних няколко сълзи и се изпълних с топло чувство, толкова непривично за това противно празнично време от годината. Дейвид М. Барнет е написал лека, забавна и силно неподходяща за учени и рационалисти като мен книга, в която един намусеняк, който се отдалечава с бясна скорост от Земята, се оказва забъркан в драмата на злополучно британско семейство. Авторът е избрал интересен подход да скача както му дойде напред-назад във времето, без да посочва излишно често ориентири за това, но така сякаш насърчава читателят да гледа през очите на различните герои и да си построява сам историята от парчетата, които неминуемо се напасват до съвършество – като на книга.
„Майор Том“ е прозвището на Томас Мейджър, кисел неудачник, но пък фен на Боуи, който по стечение на ред злополучни обстоятелства се оказва първият човек, изпратен на мисия до Марс. Той нито е астронавт, нито е подготвен да бъде първи заселник на чужда планета, но още в началото трябва да простим фриволността към науката на Барнет и да се оставим да ни разкаже историята си, защото тя няма почти нищо общо с космоса, космическите полети, пък най-малко с Марс (за него си имаме „Марсианецът“ на Анди Уеър). Звънейки на един стар номер (да, звъни от космоса по джиесем, знам), той се оказва намесен в живота на семейство Ормърод от Уигън, Англия, които са изпаднали в бедствено положение. Майката е починала, бащата е в затвора, бабата Гладис е с деменция и в кореспонденция с нигерийски принц, а двете деца – Джеймс на 10 и Ема на 15 години, трябва да се оправят сами. Ема е поела върху себе си всичко, за да предотврати разпада на семейството и изпращането им при приемни родители – три работи и отчаяни опити да се задържи в училище. Но един след друг проблеми се изсипват отгоре им – и положението става неспасяемо.
Приказката на Бърнет е и забавна, и горчива. Семейство Ормърод са преследвани от нещастия, а надежда отникъде се не види. В космоса пък Майор Том прави всичко по силите си, за да вбеси ръководителите на полета, отказвайки категорично да бъде социален и забавен, с което да задоволи любопитството на земните жители към полета му. Случайното му обаждане до Гладис обаче го поставя в положение да преживее отново миналото си и да потърси възможност да изкупи старите си грешки – и да помогне на новите си познайници в бедата им. Не и преди да минат през куп шеметни перипетии, разбира се. Стъпка по стъпка и децата, и Томас преживяват важните мигове от живота си отново, за да съградят една крехка възможност за спасение, която ще бъде наблюдавана от има-няма целия свят.
„Земята вика Майор Том“ улучи точен момент да попадне в ръцете ми, непретенциозната история за простичките неща е наистина в духа на книгите на Фредрик Бакман. Допадна ми готината препратка към „Една одисея в Космоса през 2001-та година“ на Артър Кларк с развалената антена, но липсваше побъркан компютър за цвят. Лично аз бих се зарадвал на повече работа по научната част, но тогава щеше да стане бедствено трудно да се навърже сюжета, така че ще простя на Барнет с усмивка, празници са уж.
Хубава, топла, човешка книга. И силно ми допада, че темата за полета до Марс вече хич не я броим за фантастика, или поне не за невъзможна такава. Мъск, ти си.
От същите жанрове
