Малко имена съдържат толкова вълшебство в себе си, колкото това на Рей Бредбъри – колко луда радост и едновременно сладка тъга са ми носили „Вино от глухарчета“ и „Сбогом, лято“, „Зелени сенки, бял кит“, „Смъртта е занимание самотно“, „Лятно утро, лятна нощ“, „100 разказа“ и още, и още. Затова и като получих се поразрових из негови произведения със свободни права, доста се позачудих кое си струва да се издаде. И тогава зърнах корицата на „Дзен и изкуството да пишеш„. И си казах – тя ще е. Без да прочета и дума от нея, просто внезапно лумнало желание. Често така е най-добре.
Какво има в този сборник с есета? Има емоция, толкова емоция за писането, част от която съм уловил в текстовете на корицата, където сметнах, че сам Бредбъри ще си каже по-добре какво е за него творчеството. Какво да добавиш към тия думи: „Πъpвoтo нeщo, ĸoeтo eдин пиcaтeл тpябвa дa бъдe, e дa e въoдyшeвeн. Toй тpябвa дa e ĸълбo oт eнтycиaзъм и тpecĸaвa eнepгия. Бeз тaзи cтpacт пиcaтeлят мoжe пpocтo дa бepe пpacĸoви или дa ĸoпae ĸaнaвĸи. Бoг ми e cвидeтeл, чe тoвa би билo пo-пoлeзнo зa здpaвeтo мy.“ Ето това е нужно, прякото общуване с белия лист, който трябва да бъде запълнен със съдържимото в един уникален ум – и чак после идват всички други етапи до издаването на една книга, но ако началото не е достатъчно изпълнено с талант и магия, които не подлежат на изследване и измерване, то всичко след това ще е осакатено – или осакатяващо.
Писането може да извади човек от пропаст, или да осмисли полета му в нея – защото какво е животът, ако не едно хлъзване при раждането и често напразни опити да направляваш полета си към неизбежния край? „A нa ĸaĸвo, питaтe, ни yчи пиcaнeтo? Πъpвo и нaй-вaжнo, тo ни нaпoмня, чe cмe живи и чe тoвa e дap и пpивилeгия, a нe пpaвo. Tpябвa дa cпeчeлим живoтa cи, щoм вeднъж ca ни yдocтoили c нeгo. Живoтът cи иcĸa oтплaтaтa, тъй ĸaтo ни e блaгocлoвил c въoдyшeвлeниe. Koлĸoтo и дa ни ce иcĸa, нaшeтo изĸycтвo нe мoжe дa ни cпacи oт вoйни, лишeния, зaвиcт, aлчнocт, cтapocт и cмъpт. Ho мoжe дa ни въpнe ĸъм живoтa cpeд вcичĸo тoвa.“, пише Бредбъри.
Толкова воля и сила е вградил Бредбъри в тези текстове. Да, те са насочени към пишещите, но, по дяволите, кой читател не е бил изкушен да бъде сам творец? Повечето се отказваме разумно рано от тая суета, но малцинат звани ще открият, че ги бива и след много труд може и да знаем имената им. Лошото е, че има мнозина незвани, които продължават да упорстват отвъд рационалното приемане, че не стават, но няма как да се озапти това, вътрешният огън може да се пали и от талант, и от упорита заблуда – количествено резултатът е един и същ, но качествената отсявка е неумолима.
Бредбъри описва подробно как е започнал да пише, каква рутина си е изградил – „Откакто навърших дванайсет, започнах да пиша поне по хиляда думи на ден“. Проследява процеса на хрумване на идеите, конвергенцията им с други, покълването на един разказ и пътя му до финалния резултат. Тайната на запазването на музата – и поддържането ѝ – „Нека кажем, че всеки от нас се е хранил първо с живота, а след това с книги и списания.“
Ще си позволя и един дълъг цитат, който ми се струва много важен:
Подхранването на Музата, за което най-вече говорим тук, според мен е неспирното бягане след любовта, изпитването ѝ спрямо настоящите и бъдещите нужди, преминаването от по-прости към по-сложни структури, от наивност към информираност, от неинтелектуалното към интелектуалното. Нищо не се губи. Ако сте прекосили огромни територии и сте се осмелили да обичате глупави неща, значи сте се учили дори от най-обикновените предмети, които сте събирали и сте оставяли настрана през живота си. От вечно бродещото любопитство във всички форми на изкуството, от лошото радио към добрия театър, от детските песнички към симфонията, от ограждение в джунглата до „Замъкът“ на Кафка – във всичко може да се намерят достойнства, истини, да се пазят, да се вкусват и използват в някакъв по-късен етап. Да си дете на времето си, означава да правиш всички тези неща.
Не обръщайте гръб на всичко събрано през живота ви заради пари.
Не обръщайте гръб на себе си заради суетата на интелектуалните публикации – вие сте личности и сте безценни за другите заради самата си същност.
Следователно, за да подхранвате музата си, трябва да изпитвате постоянен глад за живот, откакто сте били дете. Ако не е така, значи сте малко закъснели. Разбира се, по-добре късно, отколкото никога. Готови ли сте?
Авторът говори много и за киното – и как е събудило пламък в него, и как го е подхранвал през живота си. Описва как е продавал разкази навсякъде, където може, и как тези разкази после са прелели в романи. Втъкани са историите за написването на „451 градуса по Фаренхайт“ и на „Вино от глухарчета“, тези срещуположни основи, без които Бребдъри не може да бъде опознат. И толкова важните за мен като дете – и като възрастен, „Марсиански хроники“. Писателят говори за учителите си, за библиотекарите, които са го водели напред и нагоре. За това как целенасочено е изграждал писателя в себе си. Работа, здрава работа, упорство и непреклонност. Всичко, което е нужно, за да зарежда огъня отвътре, така че да не гасне.
И последен цитат, който показва двете крайности, от които един писател трябва да се пази:
Лъжа е да пишеш така, че да получиш възнаграждение под формата на пари от комерсиалния пазар.
Лъжа е да пишеш така, че да получиш възнаграждение под формата на слава, въздадена ти от снобска квазилитературна група в списанията за интелектуалци.
„Дзен в изкуството да пишеш“ е разностранен сборник от есета, писани в продължение на десетилетия. Всички са пронизани от обичта към живота и писането на Бредбъри, показват кое се е променило в него и кое е останало непоклатимо. Благодаря на всички, които участваха в издаването на тази книга – превода на Христо Димитров, щателната редакция на Невена Дишлиева-Кръстева, корекцията на Ива Колева, корицата на Дамян Дамянов. За мен остана да се наслаждавам на процеса 🙂
