В тоя съвършен ден се върнах с радост сред селенията, които Елена Павлова и Петър Станимиров ваят върху либретото на Рихард Вагнер. След „Рейнско злато“ и „Валкирия“ време бе на сцената да стъпи героят – Зигфрид, чието име и лик носи и третата книга. След коварството на първата книга и обречената любов във втората е време за подвизи, макар че и тук не липсва коварство ни най-малко, а в края и една любов се разгаря сред буйните пламъци.
Действието в „Зигфрид“, за разлика от първите две части, е само в една линия – 16 години са минали от смъртта на красивата Зиглинда, а Миме, братът на Алберих (похитителят на Рейнското злато), е взел бебето ѝ и го е отгледал като свой син. Сега Зигфрид е вече млад мъж (в миналото не са се занимавали с преходен етап като юношество) и е готов да изпълни предопределението си – да се пребори с дракона Фафнир и да му отнеме пръстена и тиарата, които някогашният великан-братоубиец е похитил.
Но има време до този двубой – Зигфрид е още толкова невинен, тепърва трябва да бъде оплетен в коварните мрежи на злия принц Хаген с нибелунгската кръв, който иска да изпрати брат си Гюнтер, престолонаследника, на сигурна смърт. Намесват се, разбира е, и бог Вотан, и съпругата му Фрика, и дядото на Зигфрид – Велзе, които използват уменията си да проникват сънищата, за да подготвят сцената на битката.
Елена Павлова продължава да тъче нишката на приказния разказ, а Станимиров я изпъстря с изумителни илюстрации… няма такова издание, няма такова удоволствие, остава само да чакам с нетърпение последната част, която, чувам, вече е при редактор 🙂
