Хората някак си винаги забравят, че е много по-лесно да поставиш диктатор начело на държавата, отколкото да го свалиш оттам.
Рядко съм виждал такова разбунване на духовете и ожесточение в коментарите, както след новината, че ще издаваме направилата фурор вече „Зимата идва“ на Гари Каспаров. Русофилията у нас – освен платена – е и отчаяно емоционална, себеотрицателно носталгична, че понякога дори и искрена. И по-лошо – идентификацията на един човек с цяла държава, вменяването на полубожествени черти и отказ да се видят фактите, всичко това е отработен механизъм, който си работи пречудесно от векове и тук дори не съм склонен да виня хората, които виждат в Путин някакъв богатир, който спасява коварно предадената Русия от лапите на капиталистическия Запад и се стреми да възроди Империята-слънце. Същата империя, която се срина под неефективността на икономиката и социалния си строй и която бе съградена върху кръвта на милиони избити далеч не само от войната руснаци – не по-малко загинаха заради самата система и нейната основана на масово насилие същност. Но да, забравих, Сталин е бил добър човек, ГУЛАГ е измислица на чуждата пропаганда, а СССР е бил раят на земята, от който никой не е искал да бяха, а телените мрежи и специалните документи за достъп до пограничните области са мерки срещу чуждите шпиони. Млъквам, раздразних достатъчно петата колона у нас, която мечтае пак да сме губерния под руски ботуш, за да се върнат привилегиите (не че са ги изпускали съвсем някогашните другари и ченгесари).
Несвободните държави използват откритостта на свободния свят, като наемат лобисти, разпространяват пропаганда в медиите и финансират солидно политици, политически партии и неправителствени организации (НПО). Когато тези ходове под масата бъдат извадени на бял свят, враждебната реакция е почти винаги слаба.
Гари Каспаров е достатъчно добре познат, за да преразказвам биографията му подробно, още повече че у нас е издадена книгата му „Животът като партия шах“. „Зимата идва. Защо Владимир Путин и враговете на свободния свят трябва да бъдат спрени“ разказва за живота му след шаха – в който той се превръща в едно от лицата на опозицията срещу Путин. Каспаров разказва за надеждите на 90-те години, за трудностите, за опитите рухналата икономика да бъде съживена и да започне да върши работата си. И за пречупването на гръбнака на реформите, съчетано с овластяване на близките до Кремъл олигарси. Тази история си струва да се прочете, а за разнообразие може да се гарнира и с книгата на един от тия олигарси, който изпада в немилост и не само му отнемат бизнеса, но и го хвърлят в затвора: “Ходорсковски. Автобиографична книга” на Михаил Ходорковски и Наталия Геворкян. Каспаров описва не само неговата участ, но и на мнозина други, които са прегазени през годините царув… президентстване на Путин. Или както сам казва:
Както писах в „Уолстрийт Джърнъл“ през юли 2007 г., ако наистина желаете да разберете режима на Путин в дълбочина, трябва да отидете до книжарницата. Не за да си купите творбите на Карл Маркс или Адам Смит, нито пък книга на Монтескьо или Макиавели, макар че търсеният автор е италианец по произход. Засега не четете Мусолини и „Доктрината на фашизма“ (но си я вземете за по-късно…) и подминете цялата секция по политически науки. Насочете се направо към художествената литература и оберете всичко, кое то видите на Марио Пузо. Трилогията „Кръстникът“ е добро начало, но не забравяйте още „Последният дон“, „Омерта“ и „Сицилианецът“.
Възходът на Владимир Путин и неговият клан от Санкт Петербург е описван като макиавелски, но се представя по-добре чрез достиженията на Дон Вито Корлеоне: мрежата от предателства, тайните, мъглявите граници между това какво е бизнес, какво е правителство и какво е престъпление – всичко това присъства в книгите на Пузо.Един историк би могъл да погледне Кремъл през 2007 г. и ще види елементи от корпоративната държава на Мусолини, хунтите от Латинска Америка и мексиканската псевдодемократична машина, наречена Институционална революционна партия. Един фен на Пузо обаче ще види правителството на Путин по-точно – строга йерархия, принудително отнемане, заплахи, образ на корав тип, дълга поредица от удобни кончини сред водещите критици, елиминиране на предателите, кодекс за пазене на тайни и лоялност и най-вече укази, които осигуряват непрекъснат приход. С други думи, мафия.
Каспаров отделя пространно внимание на последното десетилетие, в което високите цени на суровините осигуриха свобода на руските управници, която те използваха, за да консолидират властта си, а сетне последваха и добре познатите щения към териториално разширение и засилване на външнополитическото влияние. И ако за мнозина преките паралели с действията на Хитлер през 30-те години на XX век ще се сторят пресилени, то за други съвпаденията ще се окажат убедителни.
Опитът е показал, че можеш да се оправяш чудесно, ако си от грешната страна на историята, но от правилната страна на тръбопровода.
–
Историята няма край, тя се движи на цикли. Провалът в защитата на Украйна днес е провалът на съюзниците да защитят Чехословакия през 1938 г. Сега светът трябва да действа, за да не се превърне Полша от 2015 г. в Полша от 1939 г.
–
Точно както в старите времена, Москва стана съюзник на създаващите проблеми и антидемократичните управници по целия свят. Ядрената помощ за Иран, ракетната технология за Северна Корея, военното оборудване за Судан, Мианмар и Венецуела, сприятеляването с Хамас – ето как Путин се отблагодари на Запада, че осем години си държа устата затворена за човешките права в Русия.
–
Истински срам е, че днес Адолф Хитлер и Йосиф Сталин са се превърнали в карикатури, сякаш са някакви митични зверове, символи на древно зло, изтребено отдавна-отдавна. Но злото не умира точно както и историята няма край. Злото е като бурен – можеш да го пресечеш, но не и да го изкорениш напълно. То изчаква шанса си да покълне отново и да се разпространи през пукнатините в бдителността ни. Може да пусне корени в плодородната почва на нашето самодоволство или дори в бетонните отломъци на Берлинската стена.
Стилът на Каспаров е висок, стегнат, информативен, нормално за бивш дългогодишен шампион по шах и по-късно колумнист за водещи световни медии. Като защитник на човешките права в Русия той трябва да се справя с много проблеми, а разказът за опитите му да води предизборна кампания са трагикомични – абсурдът е доведен до крайност:
Путин има навик да ме изкарва много точен пророк, но и много разочарован руснак.
Навсякъде, където отидех, предварително обявените зали за срещите страдаха от странни проблеми с електрическата инсталация и водопровода. Самолетът ни не получаваше разрешение за кацане, автобусите пък пристигаха на погрешните места. Местните хора ми даваха да разбера, че са били заплашвани, че ще пострадат или ще останат без работа, ако дойдат да ме чуят какво говоря. Така много пъти говорех на открито, на улицата, във фоайета или в ресторанти. Дори хотелите бяха получили инструкции да не дават стаи на мен или на колегите ми.
Освен да сравнява Путиновия режим с мафиотската структура от книгите на Пузо, Каспаров пише и следното:
…руснаците, а и другите хора, живеещи под тоталитарни режими, не смятат творбите на Гогол, Кафка и Булгаков за фантазия, нито дори за сюрреализъм. Държавата не трябва да е логична или разумна, тя просто трябва да постигне целите си.
Може би не мислите, че в „олекотената диктатура“ на Путин, която се опитва да имитира функциите на отвореното общество и колкото е възможно да прикрие най-клишираното потисничество, не се горят и забраняват много книги. Това е вярно само отчасти дори и защото властите осъзнават, че големите купчини горящи книги изглеждат особено зле по Ютюб. Вместо това те просто конфискуват книгите като „екстремистки материали“, както беше направено през 2012 г. с 250 000 копия от книгата на бившия вицепремиер Борис Немцов, която описваше подробно корупцията на Путин.
Не може да бъде подмината и трагедията в Беслан. Каспаров се противопоставя на официалните доклади от събитието и твърди, че властите са използвали безогледно сила, за да постигнат бърз изход от ситуацията, пряко следствие от ония съмнителни терористични атентати в жилищни блокове, които консолидираха Русия зад дотогава никому неизвестния Владимир Путин в края на 90-те години.
…военните са използвали огнехвъргачки срещу стая, пълна с деца. На практика, веднага след приключването на сражението, на мястото са пристигнали булдозери и камиони и са разчистили останките (включително и някои човешки останки) и всичко друго, което е можело да послужи като доказателства, с чиято помощ да се възстановят ужасните събития от онзи ден. Свидетелските показания от местните хора извън училището и от заложниците в салона постоянно си противоречат с изявленията на правителството какво точно се е случило. Властите бяха хванати в лъжа толкова много пъти, а твърденията им бяха оборени с лекота: например какви оръжия са били използвани и кога. Затова е невъзможно да приемем което и да е официално изявление с доверие.
Дори не искам да се спирам на убитите журналисти и политически противници, на всички мръсни подробности и от войните, които Русия води в последните две десетилетия, и за вътрешната война срещу всяка форма на протест, която все повече превръща страната в диктатура без свобода за опозиция и възможност за протест. Каспаров твърди, че има възможност това да се промени, но е нужна както широка съпротива в страната, така и безкрайно закъсняла консолидация на международната общност, която позволява на много държави, не само Русия, да поддържат тоталитарни режими, отхвърлящи базисни демократични ценности.
Вместо да се опрем на принципите на доброто и злото или на правилното и грешното и на универсалните ценности на човешките права и човешкия живот, ние работим с покани, настройки и морални еквиваленти. Всичко това са просто други думи за отстъпки. Светът има нужда от нов съюз, основан на глобална Магна харта, на декларация на основни права, кои то всички членове трябва да признават. Днес по-голямата част от световните ресурси и военна мощ са в ръцете на нации, които ценят индивидуалната свобода. Ако те се обединят и откажат да продължат да глезят бандитските режими и спонсорите на терора, няма кой да устои на тяхното единство и тяхното влияние.
Каспаров завършва оптимистично „Зимата идва“, аз лично не споделям този му оптимизъм, но пък се надявам той да е прав.
Всеки милиард, похарчен за строеж на училища, за обучение на учители и за свързване на изолираните с останалия свят спестява десет милиарда, дадени за война по-късно, след като още едно поколение гладни и ядосани млади хора станат уязвими към пропагандата в полза на антисъвремието, понеже същото това съвремие не е направило нищо за тях.
Наясно съм каква реакция ще предизвика това ревю, вече видях как действа тая книга на хората с различни убеждения – като тия на Докинс върху религиозниците 🙂 И знам, че пак ще има пенявене срещу „злите американци“, ще се крещи, че Каспаров е „национален предател“ и други такива, но малцина ще преразгледат досегашните си убеждения, подклаждани умело от купищата гнусни лайняно-кафяви анонимни сайтчета като брадва, секира, пик, блиц и сие, пръскащи фалшиви новини със скоростта на написването им. Знам колко са четени, знам и че им се вярва. То от лековерие не боли и уж не убива, но това не е вярно. И Крим и Украйна вече го изпитаха. Да, знам, там е легитимна окупация и не е имало руска агресия… знам бе, така е казал Путин, значи е вярно.
От същите жанрове
