Рядко чета ревюта на книги (да, съзнавам иронията), още по-рядко ме впечатляват дотолкова, че да си взема книгата, но с текста си за „Аз чета“ Стефани Калчева ме убеди за „Зимни новели“ на Ингвилд Х. Рисхьой, деликатно красивата корица също имаше дял. Скандинавската литература завладя и България, и света, но някак очаквах различно от познатите преживявания – и така стана. Този скреж от корицата покрива буквите и думите вътре – и носи хлад сред трите новели, които наистина беше уместно да чета сред последния голям снеговалеж за тая зима.
Три истории за хора, които са изтеглили късата клечка на живота. Ударени, олюляли се, но още не са паднали. Всеки от тях има причина да се държи, да продължава упорито напред, да поема удар след удар… и да приема болката като нормална част от съществуването. Щастието е миражно – то е запазено за другите може би, то е в автобуса, за който нямаш достатъчно пари, във възглавницата, която искаш да купиш на детето си, в къщата, за която нямаш ключ. Три съдби – на майка, на баща и на момиче, което е и майка, и баща за две хлапета. Всички са оковани в късите изречения на Рисхьой, която деликатно въвежда читателя в животите им, показва трудни отрязъци от тях – и спуска завесата също така тихо. Не дава катарзис, нито лековато спасение и обещание за светли – и топли – бъднини.
„Зимни новели“ е кратък сборник, който е абсолютно различен от книгите, които избирам сам. Емоционалността на тези разкази ме докосна, но не ме разтърси, както го прави Бакман например. Но навярно и това е целта – историите понякога просто трябва да бъдат разказани, а читателят сам решава дали да открие сърцето си за тях или да запази своя емпатичен щит, какъвто всеки запален читател неминуемо си изгражда с годините. Аз не можах да сваля моя пред тези текстове, макар да съчувствах на героите и тяхната безпомощност и отчаяние. Просто много силно вярвам в изправянето, надмогването, преодоляването. Всичко, което Рисхьой не дава на своите герои, а животът – на мнозина от неговите.
От същите жанрове
