Мина доста време, откакто прочетох първата част на сборника “Златен Кан” 2009 и останах с чудесни впечатления. Но по-добре късно, отколкото никога (от толкова ревюта и аз се банализирам 🙂 и според очакванията разказите и във втората част определено си заслужават.
Още в началото Геновева Димитрова разсмива искрено с разказа “Прекрасната вечер, когато умрях”, в която мъж подскача като пинг-понг между този и онзи свят, жертва на нежеланието на лекарите да го оставят да си умре от това, което сам е пожелал. Определено ми напомни стила на Робърт Шекли, адмирации.
“Извратеняк” на Марина Мартова е от типа разкази, които рядко ми допадат – прекаленото вживяване в неземни разуми по-скоро ми досажда, но в случая се е получило сполучливо описание на алтернативна еволюция у един доста различен от нас вид.
Вероника Батхен и “Приказка за ръкавицата” пренася легендарната Жана сред вакханлията на Втората световна война, доста банално, бих казал, не е голяма философия да го направиш, изобщо не може да сравнява с Евгений Дрозд и „Голямата скука“ от първата част, който среща на една маса Йосиф Джугашвили и Адолф Шикългрубер.
“Рибеният мъж” на Светослав Николов е по-скоро психологически разказ с тежък полъх на Беляев, но малко не на място сред останалите творби в двата сборника – просто си личи рутинираното перо, което може да използва една идея и да й даде дълбочина.
Серхио Гаут Вел Хартман и “Схватка край каменния поток” представя неизбежния милитаристичен полъх на описанието на бъдно бойно поле, в който живите хора са само предходна форма на рециклирани бойци.
“Празник” на Ценка Бакърджиева смесва по интересен начин минало и настояще в разказ, посветен на любовта в различни измерения, но с еднакви герои. Забавен контраст върху българщината в миналото и днес, определено, макар че в края нещата издишат с въвеждането на още фантастични елементи.
Алексей Зайцев описва интересен извънземен спорт на земна почва в “Клуб за бягство”. Разказът твърдо си заслужава с развитието и завършека си, авторът е използвал много добре възможностите на идеята.
Класикът на фантастичния разказ Христо Пощаков (още за него тук) е както винаги на ниво с “Думата”, описвайки алегорично трудностите на преводаческия занаят чрез героя Мандор Теран, който се впусва в дълго пътешествие, за да разбере точното значение на една-единствена дума. А ксенофобията понякога си има основания…
Ивайло Иванов и “Пътища назад” хем ме изненада приятно, хем ме ядоса по лични причини – някога бях започнал да пиша един разказ-новела-проектороман около идеята за възможност за живот сред спомените ти, но овреме се усетих, че ми е рано за писане. Е, Ивайло няма този проблем и чудесно е описал вграждането на виртуална реалност в живота и възможността тя да излезе вън от контрол.
Владимир Цветков от Беларус разсмива с разказа “Редакционния”, който обяснява как някои хора успяват да пишат толкова пустословия, а инак си изглеждат нормални. И не само празнодумия, де, и класически романи са намесени, така че не е зле да му обърнете внимание.
Антонио Беломи умело обрисува дилемата на “и сам воинът е воин” в “Наемникът”. Чужда планета, ограден от врагове, които… не ти желаят злото. Сложно положение, няма как. Малко лигав разказ с тия изблици на вечна любов и щастие, но нейсе.
И накрая Бранимир Събев и “Златин и Змеят”. Да, да, да! Ето това е страхотен фентъзи разказ, смесен със страхотна пародия, че и малко еротика. Бранимире, ти си другарче и ще си позволя да ти дам съвет – зарежи класическото фентъзи, според чийто канони си писал разказа си в “Мечове в леда”. Когато си пуснеш перото на свобода, нещата определено са много по-забавни и сполучливи. И наградата под формата на красиви щерки няма да закъснене, виж Златин за пример!