Мащабните фантастики не са по силите на всеки автор, особено ако отправната ти точка е янг адълт роман от цяла кохорта, които поставят хората в кастово общество, сред което неминуемо назрява бунт и най-ниската прослойка, излъчвайки свои красиви и обичливи представители, се втурва да разрушава наложения за векове ред. Точно в тая посока начеваше и „Червен изгрев“, преди да се издигне на качествено различно ниво в посока еволюционна симулация на изграждането на човешкото общество, за да се отдалечи рязко и необратимо от „Игрите на глада“ и подобията му, за да поеме в правилната посока – тоест към „Играта на Ендър“ 😉 Там някъде се вмъкнаха паралелите с „Илион“ и „Олимп“ на Симънс, там някъде обаче започна и сечта, от която повечето автори биха убягнали. До шеметния край, който ме остави в нетърпеливо очакване за продължението. И ето го и него – „Златен син“. Което пък се прицелва в посока „Дюн“ на Франк Хърбърт – планетарни конфликти между враждуващи горди фамилии.
Дароу е вече защитен от могъща фамилия Златен, но срещу него са твърде много врагове. През цялото протежение на книгата около него се съграждат и разрушават съюзи, в основата на които са другите, с които воюваше на онова кално поле от първата част – също както при Орсън Скот Кард шепа младежи са двигатели на огромна промяна и само комбинациите помежду им са от значение. Разкъсван между дълга си към Червените и желанието да се впише в обществото на избраните, той действа като слон в стъкларски магазин, което в крайна сметка се оказва успешна тактика, ти да видиш. Гражданската война, единствена способна да разкъса тъканта на могъщата империя, започва, а неизвестностите в нея са твърде много. Дароу става заложник на плановете на твърде много хора, но с характерното за него твърдоглавие и умение да се надскача в ключовите моменти повежда лелеяния бунт. За радост в края Пиърс Браун избяга от обичайната парадигма на трилогиите и извърши едни дивотии, които оставиха безброй неизвестни за третата част (спомнете си при Сюзан Колинс колко беше пределно ясно, че в последната част ще се щурмува Капитолия и толкоз), която се надявам да видим на български до края на годината. Не мога да кажа и думичка за драмата в края, защото нещата са силно навързани, но ако не се беше случило нещо такова, определено оценката ми за книгата щеше да по-ниска.
Не мога да отрека, че Пиърс Браун е дяволски талантлив, но наистина и във втората част не предоставя оригиналността, която да го отличи от толкова други писатели. Много сръчно той съшива елементи от иконични за феновете на фантастиката творби, вмъква солидни дози обрати и не щади героите си особено. Същевременно в книгата цари видима сюжетна фрагментарност, която се отнася и до отношенията на Дароу с околните. Неразбираеми са част от числата, с които борави Браун – в мащабната атака срещу Марс се изсипват милионни войски, което все пак изисква и огромна подготовка, която в книгата просто е пропусната, малко като в повечето компютърни игри – веднъж произведена, бойната единица не иска нищо повече, освен да умре в битка. Много рязко той сменя и мащаба на отделните формирования, тук са по стотина, там са по хиляда, въобще изглежда, че е прекалено опиянен от мощта, която съсредоточава в атаката на бунтовниците. Да, това е фантастика, но все пак е нужно уважение към читателя, който иска да почувства и тръпката от мащаба, но по-важна за него е емоционалната съпричастност към героите и техните дилеми. Хубавото е, че в „Morning Star“ Браун има възможност да започне малко по-начисто – да видим какво е подготвил, един приятел я прочете вече и твърди, че е страхотна. Аз лично имам огромно очакване към Обсидиановите, които според мен са изстрадали далеч повече от Червените, но това е вече обект на фенски спор 🙂
Все пак разбирам защо книгата спечели една от големите читателски награди за фантастика за миналата година – Goodreads Choice Awards, днешните тийнове гарантирано имат пропуски в големите фантастики и затова „Златен син“ им изглежда изключителна. А тя е просто добра, далеч над средното ниво на най-популярните тийн поредици. Реално мога да посоча например Патрик Нес с „Живият хаос“ като по-добра, но Пиърс Браун се справя с конкуренцията на повечето други, без, разбира се, да знам какво се случва в третата част. Но имам хубаво очакване.
От същия автор
От същия жанр
