Златна колекция разкази на Уилям Фокнър

   Всъщност съм далеч от края на сборника на Уилям Фокнър, именуван основателно „Златна колекция“. И едва ли до края на годината ще го завърша, но мисля, че му е време да го препоръчам, защото класиката си е класика, а „Бард“ заслужават уважение заради смелостта да издадат тая тухличка. Още след коледния панаир се бях заканил, че ще чета поне по разказ на вечер, но това скоро се оказа невъзможно. След уморителен ден да четеш Фокнър… си е угнетяващо малко или много. Има един паралел, който не спираше да ми се набива на очи – и вече го споменах в ревюто ми за „Лятно утро, лятна нощ“ на Рей Бредбъри – и двамата титани на словото пишат истории за обикновени хора в малки градчета, но докато при „марсианеца“ усмивката ти не помръква и ти става леко на сърцето, при Фокнър е обратното, сърцето се свива и тежки облаци загръщат мислите. Но едва ли някой ще хване тези разкази за разтуха и отмора.

    Миналата година имах възможността да гледам в киното на един мол бродуейската постановка на „За мишките и хората“ с участието на Джеймс Франко и Крис О`Доуд. Много подобна атмосфера пресъздава Фокнър в своите разкази – провинциалните нрави, ежедневната битка с природата, антагонизма и по-рядко сътрудничеството между тия грубовати хора, за които обноски и добро възпитание са непознати и качествено ненужни понятия. Геният на Фокнър е в описанието на детайлите в случващото се, в движенията, енергията, която изпълва хората, които никога не са били лениви и отегчени, не познават и частичка от безбройните начини да се пропилява времето, които в наши дни сме усвоили до съвършенство.

   Любовта тук е лишена от розов ореол, вместо това е пряма, решителна и… истинска, по-истинска от тая показна дандания, в която я е превърнало съвремието. Суров свят на сурови хора, които обаче комбинират както някакви същински идеали, така и тъмните страни на човешката пророда в сплав реалност. Но какво да обяснявам, не ми е дорасла гагата за тая работа, мога само да чета нарядко и да се потапям в тоя толкова различен свят, който в главата ми се разгръщаше оцветен в „сепия“, без ярки цветове и приказни очертания.

   Хареса ми какво е написала Темз Арабаджиева в своето ревю за този сборник – „сюжетите на новелите побират в себе си пластове от история и легенди, остра социална критика и безкрайно човешко разбиране към всяко едно вълнение на сърцето.“ И с това спирам да словоблудствам, „Златна колекция“ е сред малкото мащабни събирателни сборници, излизали у нас, и е ред книгите, които задължително трябва да присъстват в библиотеките, които имат различни от трилъри и любовни романи секции. Аз я слагам редом с „100 разказа“ на Рей Бребдъри, „Смърт и компас“ на Хорхе Луис Борхес и други.