Добре дошли в Танзания, където мизерията е нормалният начин на живот за по-голяма част от населението. Където един от малкото пътища към житейски успех е бракониерството на слонове. И където неизкоренимите суеверия твърдят, че телесни части от албинос носят щастие.
„Златното момче“ на Тара Съливан е от ония хубави тийн книги, които разнищват какво е да си различен от първо лице. В случая различността е явна – Хабо е бялото сред черното, албинос, или както ги наричат там, „зерузеру“, „нула-нула“ или просто „нищо“. Тази рязка отлика предопределя и тежкия му живот – баща му напуска семейството още докато е малък, близките му го обичат, но и някак не могат да го приемат, а тормозът на околните е постоянен.
Книгата започва с това, че семейството му трябва да се премести. И от това задвижване се търкулва макара от събития – среща с един бракониер в резервата Серенгети, запознанството с кървавия му бизнес, а по-късно и попадането в едно градче, в което ще открият всичко друго, но не и спокойствие. Защото точно там талисманите от албиноси се ценят високо и са прочути с кървавите им убийства. Опитът да опазят в тайна Хабо пропада и скоро той отново е принуден да бяга като подплашено животно. Като плячка, каквото е, защото стойността му е като на слон – ценен е само мъртъв и то за да бъдат продадени скъпо части от тялото му. Но след всичкото зло е ред да открие и доброто, и надеждата – но как да ги приеме дете, което никога не ги е познавало?
Тара Съливан е написала простичка и докосваща сърцето книга за различността. Водена от първо лице, през очите на Хабо, тя използва изчистени и кратки изречения, опитва се да предаде психологията на дете, което е оставено неуко и не може да се довери за миг никому. Сюжетните решения са като в приказка – всяка негова среща е от значение и всъщност променя живота му, затова и не мога да приема „Златното момче“ като роман за възрастни, а смело мога да го категоризирам като тийнейджърски заради ясните и черно-бели дилеми и герои в него, както и незадоволителния край. Описанието на бита в Танзания ми напомни на този в „Крехко равновесие“ на Рохинтън Мистри, смайваща е тази беднотия в Третия свят, който е на един хвърлей от нас.
От същите жанрове
