Зло от дълбините се надига

   След първата част, „Архиви на злото“, дълго време не се чувствах готов за още едно откачено приключение от Чарлс Строс, но тази лъвкрафтова корица на Петър Станимиров на „Зло от дълбините“ си изигра ролята – запомняш я и си знаеш, че ще стигнеш до тази книга рано или късно. За челите първата част влизането във втората е лесно – за нечелите навярно би било непонятно, така че силно препоръчвам да спазите последователността. Организацията, наричана Пералнята, все така защитава от човечеството от чудовища от други вселени, които непредпазливи математици или компютърни гении могат да призоват, защото магията е крайно практическа – и изобретяването на компютрите дава пряк достъп до нея. И това е крайно опасно, но и крайно забавно в романите на Строс.

   Прелюдията проследява опит да се вдигне една аварирала подводница от мятото, където е потънала на дъното. Това деяние обаче е в разрез със споразуменията, които ограничават хората вън от морските дълбини, които са населени създания, с които не бихме искали да си имаме работа. Нещата се объркват, но поуката май бива забравена – защото в настоящето един откачен милиардер с мегаломански амбиции е планирал нещо доста сходно. Само дето иска да вдигне от дъното нещо, което няма общо с човечеството – и да въвлече планетата в конфликт на свръхсъщества. Затова и Пералнята трябва да действа бързо, а подходящ е само един – вездесъщият Боб, към когото е прикачена и неустоимо красива сукуба от съперничеща на неговата организация. Нейната персона и особените ѝ произход и способности са в сърцевината на сюжета, който е и едновременно отдаване на почит на книгите и филмите за Джеймс Бонд. Защото злият милиардер е задействал мащабна магия, която позволява само на такъв тип герой да пробие през защитите му – и се е подготвил добре за него. Което пък води до поредица от злополучия за Боб, защото всички го държат на тъмно почти през цялото време, докато се лута на прицела на всякакви откачени същества, далеч не всички от тях живи, но за сметка на това крайно смъртоносни.

    „Зло от дълбините“ е замислена и реализирана и като почит като един предшественик на Бонд от нямото кино – д-р Мабузе, рожба на писателя Норбърт Джакс. В своя послеслов Строс говори за тези архетипни герои и как са повлияли на литературата и киното, както и защо ги е използвал за основа на своя сюжет. Който се движи шеметно, но така и не отвежда до съществен финал, поне за мен книгата приключи неочаквано и незадоволително – сигурно Станимиров има вина, очаквах наистина по-лъвкрафтово пришествие и съответните апокалиптични събития. Липсваше ми иронизирането на бюрократичния ад от първата част, там личеше много по-задълбочен замисъл и самото действие беше много по-забавно и интересно. Но често се случва втората книга да е несполучлива, вече третата показва дали авторът може да надгради първата си.