Понякога трябва да си казваме нещата в очите – и откровеното ми мнение е, че поредицата за Възмездителите е най-слабата на Брандън Сандерсън, дори и оная забавна детинщина „Ритматистът“ поне се четеше с лекота. От друга страна, ясно си спомням колко трудно завърших трилогията „Мъглороден“ и започвам да си мисля, че просто суперсилата на Сандерсън е все в първата книга, когато изгражда поредния си налудничав свят, а към третия том вече лети на автопилот, докато същевременно мисли за другите си проекти. „Злочестие“ трябваше да даде достоен, бляскав финал на тихия, преминаваща в грохотен бунт от „Стоманеното сърце“, и обрата, който се заформи в след рязкто излизане от ограниченията в „Зарево“. И в някакъв смисъл успява, но не си представям, че и самият автор е доволен от резултата – да, получихме отговори, да, видяхме алтернативни варианти, да, има още какво да се върши, има място за връщане в този свят. Но дали си струва?
В „Злочестие“ Дейвид вече е лидер на Възмездителите, а техният бунт има съвсем различна пророда. От убийци на Епични те са се превърнали в борци за промяна на естеството на света, след като са установили, че всичките им прежни вярвания са погрешни. Има добронамерени Епични, но и те могат да се пречупват и да стават зли, но пък от могат отново да си върнат контрола и да въздържат разрушителните си инстинкти. Свръххората със свръхспособности са като всички останали, просто имат проблем с темперамента – и Дейвид мисли, че знае ключа към успешния им anger management. Затова и уверено насочва другарите си към новата Арена – подвижен град от… сол, в който някогашният лидер на Възмездителите, сега могъщ и много лош Епичен, се е отправил да открадне властта от местния си събрат – някой си Крадеца, който може да отнема чужди сили.
Там приключенията започват ударно, плановете се градят само за да се окаже, че няма време да подготовка, а могъщият съюзник, който Възмездителите са си намерили, опитвайки се да го ограбят, се оказва повече от полезен. Всичко се забързва в луд каданс, ако не друго, Сандерсън не позволява на героите си – и на читателите – почивка и за миг, разкрития също започват да се трупат, за да се изясни защо са в този град и коя е крайната цел на плана на Регалия, главната героиня от предната част. Целта мога да ви издам – създаването на Епичен Епичен – Епичен на втора или милионна степен, изобщо най-могъщият от могъщите, който да може да превземе света и да го подчини на една воля, няма как да е нещо по-малко. Кой, къде, кога и как – ето тия неща стоят като задача пред Дейвид и приятелите му, които пътем, разбира се, трябва да се оправят и с разногласията помежду си, с любовните драми и тежестта на миналото на всеки един от тях.
„Злочестие“ си има своя чар – обстановката е чалната, действието не спира и за миг, а финалните сцени събират в едно важни елементи от предните книги, с което поне отчетох, че Сандерсън не ги е сложил само за колорит. Злочестие сияе в небето, уж недосегаемо, но и това може да се промени, тези епизоди силно ми напомниха на едни зловещи сцени от „Олимп“ на Дан Симънс, но няма да задълбавам. Сандерсън умее да изгражда ситуации, в които героите му преживяват катарзис, получават възможност да изкупят грешките си и да си простят. Тук това важи с пълна сила – и макар краят да ми дойде малко сладникав, оценявам, че все пак насоката към младежка аудитория (която в тази трилогия е безспорна) налага точно такъв да бъде.
В крайна сметка трилогията за Възмездителите започва силно и обещаващо, но като цяло Сандерсън не успява да вдигне нивото със следващите две книги, по-скоро само ги използва за доизграждане на света си и завършване на приключението – в крайна сметка целта е била винаги да бъде свален най-могъщият Епичен. Въпросът е какво точно е естеството на силата и на властта – и отговорът ще посочи кой е основната цел и как тя да бъде постигната.
