В последно време ми върви на сериозни сборници – „Само живот“ на Алис Мънро и „В полет към теб“ на Роалд Дал например, но „Злото“ на Рени Спаркс определено се отличава от тях. В тия разкази почти е отстранен чисто литературният пласт, постигната е прямота, която поставя във фокуса на вниманието не толкова стила, колкото директно съпреживяване на случващото се с героите – защото няма как да се радваш на метафората, когато тя изразява причиняване на болка някому. В някоя ранна мрачна зимна вечер тия разкази биха били повече на място, но нейсе.
Спаркс прилага похвата на разказване от първо лице, с което поставя читателя прямо срещу проблемите. 13 на брой, още един дребен детайл в тон с минорността на сборника, разказите показват живота в социалните низини, където агресията е нещо нормално; развиването на психическо заболяване, без възможност за лечение; любовни похождения далеч от романтичния идеал; проблемите в семейства, които ескалират от дреболии; сексуално и физическо насилие, приемано със стряскащо спокойствие и примирение…
Спаркс умело въвежда сред действието, развива детайлно драматичните си истории, а в края почти винаги успява да доведе до кулминация, след която просто трябва да оставиш книгата настрана, няма как да продължиш лесно със следващите страници. Натрупва се болка – глупаво е да кажа, че е добре разказана болка, но си е така. Ако човек успее поне малко емоционално да се абстрахира от случването, ще забележи как плавно се лее действието. И все пак много повече остава недоизказано – авторката само бегло маркира как героите са се докарали до това положение, прави ни за съвсем кратко част от потока на мислите им, оставя ги понякога в ключови моменти, в които знаеш, че следва по-лошо. Изобщо идеята за позитивност, за излизане от сянката, за преодоляване на проблемите… няма ги тия неща, има само борба във всеки миг, приемане, че нещо по-лошо навярно е зад ъгъла, примирение, че животът няма да ти даде нищо даром, а трябва да си го вземеш насила. И да си готов да си платиш скъпо за това своеволие.
Не бих препоръчал книгата на хора със слабост към леки четива, щастлив край или изобщо гледане през розови очила. За мен „Злото“ е нужна и отрезвяваща, без да си правя илюзии, че докосването до такива реалности чрез книга е нещо повече от ерзац съпричастност или отношение.
Хубав текст за книгата има в „още един блог за книги“.
От същите жанрове
