Много се иска да вярвам, че ще видим руската история, разказана от Борис Акунин, на български, но това бъдното ще покаже. За сметка на това продължават да излизат художествените му интерлюдии – след „Огненият пръст“ и „Звезда на челото“ дойде ред на „Знакът на Каин“, която проследява експанзията на още неукрепналото Московско княжество през XV век. В центъра на историята (или поне на две от трите новели) е богатият и проспериращ Новгород, който е много по-развит от неугледната Москва, гордее се с демократично управление и свободни граждани – в контраст с преклонените пред трона московци.
Основни героини в романа са три горделиви жителки на Новгород, които са си извоювали привилегировани позиции, и които държат под контрола си града. И трите са се парили от московската агресия, едната дори е загубила син, но и упорито воюват една с друга за властта в града. Но го правят внимателно, като направляват събитията в своя полза, запазвайки поне привидно установените порядки. В един момент обаче се налага да сключат крехък съюз поради заплахата от Иван III, който доближава стените на подвластния му поне формално град с очакване окончателно да го подчини на волята си. Следват шеметни събития, които прерастват в сложни избори за ръководната позиция на града, от което зависят и бъдещите отношения с Москва. Новгород е бисерът, който може да носи огромни печалби на руския властник, но независимостта му и възможността да се договори с неговите врагове е вечен трън в петата. Акунин съживява порядките от онова време, описва щедро напредничавото устройство на Новгород и неговия сблъсък със зараждащия се руски деспотизъм, който е предопределен да победи.
В последната, доста мъчна за четене за мен новела, Акунин влиза в главата на другия известен Иван – Грозни, с присъщата му жестокост, лудост и религиозна ревност. Мъчна за четене, защото много майсторски авторът се опитва да предаде мислите на един вмрачен от вярата и властта ум, който сее болка и смърт около себе си.
Забележитена е липсата на великоруска пропаганда в тези романи на Акунин – и в трите книги той балансира умело между историческите извори и художествените си образи, стреми се да нюансира героите и често именно русите са по-скоро антагонисти. Но това са все пак романи, не е нужно в тях да се дири изрично историческа правда – не че винаги е възможно такава да се изведе, историята е винаги сложна и противоречива наука, в която едно и също събитие може да се тълкува по напълно противоположни начини. Майсторството на писателя обаче успява да оживи тези отминали времена по чудесен начин.
