Белязана инспекторка търси изчезнало дете

 Още един ранен физически и душевно разследващ идва от Норвегия – в „Знам къде живееш“ на Уни Линдел полицейската инспекторка Мариан Дале е преживява истински кошмар, след като едно чудовище я е вкаралo в камера за кремация. Тя оцелява, но носи белези и отвън, и отвътре. Нейните началници не я считат за годна да се върне на истинска работа, но ѝ дават шанс поне да се занимава с нещо – отваряйки досиета с неразрешени случаи, точно както се случва и в поредицата на Юси Адлер-Улсен за комисар Карл Мьорк.

    Преди петнайсет години едно дете е изчезнало от голяма градина, където майка ѝ непредпазливо го е оставило за малко. Момиченцето Туна е било на шест и въпреки усилията на разследващите от него няма и следа – макар че има ясни подозрения кой може да го е извършил. Мариан се заравя в този нашумял някога случай, като се среща с майка му и с хора, които са познавали детето, включително нейна връстничка, с която са си играели – от което е останала една сякаш също изчезнала топка, по която може би има улики, които преди години са пропуснати. Успоредно се развива още едно разследване, което вдига на крак цялата полиция и разбунва обществото – някой отвлича мъже, заподозряни в насилие над деца, и им причинява жестоки страдания като наказание. Както всички фенове на скандинавските трилъри ще се досетят, между тези престъпления има връзка, макар да са раздалечени във времето, а един случаен списък с имена ще задвижи разкриването и в двете посоки.

    „Знам къде живееш“ на Уни Линдел е типичен скандинавски трилър, който се фокусира силно около образа на главния си герой – Дале има както да се бори със собствените си страхове, така и с усещането, че някой влиза в дома ѝ, наблюдава я, размества предмети… заплаха, която я кара да се съмнява в здравия си разум. Издирването на Туна е нейният шанс, тя прави всичко по силите си да пробие стената от лъжи, която огражда какво се е случило преди толкова години, но същинският пробив за съжаление дойде чрез deus ex machina, спусната неочаквано от нищото директна помощ, а не по логиката на повествованието, това не ми допадна. Но пък краят си го биваше, имаше поетично възмездие по един или друг начин.