Преводач: Росен Рачев

Корица: Мека

Година на изданието: 2013

Страници: 276

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Е, трябваше да се случи най-сетне. Серията „Галактики“ на „Колибри“ (на която отделих цяла статия), която включва както класици като Робърт Шекли и модерни фантасти като Саймън Мордън, така и любимия ми Джо Абъркромби, от който се започна изобщо манията ми по фентъзи литературата, досега само ме радваше, но последното заглавие от нея – „Зора“ на Октавия Естел Бътлър – вече ме разочарова силно. Истината е, че ако изключим антиутопията „Игрите на глада“ на Сюзан Колинс, романът на Бътлър е единствената фантастика от жена, която съм чел от създаването на блога преди три години.

„Зора“ се развива няколко века след като човечеството се е самоунищожило ефективно. За щастие (или не?), извънземната цивилизация на оанкалите е наблюдавала това глобално харакири и е спасила някаква бройки оцелели, които после е изучавала на своя гигантски жив космически кораб. Оанкалите могат да бъдат характеризирани като вманиачени в генетиката и физическата промяна – кръстосвайки галактиката, те вземат различни неща от срещнатия чужд живот и ги интегрират в себе си. Постоянно променящи се и разделящи се на групи, които поемат в различни посоки, те сякаш са открили ключа към оптималния баланс между устойчивост и адаптивност.

Лилит Аяпо (ясна е символиката на името) е събудена на извънземния кораб и трябва да се справи както с ужаса си от външността на оанкалите, така и с тяхната социална структура, разбирания за живота и основното – плановете им за малкото оцелели човеци. Цялата книга е посветена на терзанията на Лилит, която не може да намери мир в себе си – не вярва на спасителите си, но няма и идея как да ги накара да признаят каквото и да е. Постепенно свиквайки с тях и напасвайки се към обществото им, тя научава, че мисията й е да оглави човешка група, която да се подготви за връщане на вече почистената, но и много променена Земя, където оцелелите ще бъдат „кръстосани“ с оанкали и обединявайки се във вид, който ще вземе най-доброто от двете раси. Това е класическата рецепта на извънземните за константна промяна и според тях единствен начин вредната според тях склонност на хората към йерархична подредба да бъде озаптена. Този план ужасява Лилит и тя живее с надеждата за бягство, щом бъде върната на планетата, но новосъбудените хора виждат в нея само слуга на чужда сила… Разбира се, ще се лее кръв.

Идеята на Бътлър е чудесна, като, разбира се, това е само първата част от трилогията „Ксеногенезис“. Книгата обаче тече мудно и бавно, с постоянно повтаряне на едни и същи неща и усърдно тъпчене на едно място. Героинята й постоянно се терзае за всичко, което се сети – наясно съм, че това е може би реалистично поведение на жена, в което един мъж трудно би вникнал. Цялата книга силно напомня на „Рама“ на Артър Кларк, но към момента на излизането на „Зора“ последната й част още не е написана, а точно в нея има пряката аналогия между двете книги – поставяне на хора сред извънземна среда и предопределеният провал на този социален експеримент – ако, разбира се, възникването на конфликти и проливане на кръв не влиза в зададените параметри, но не ми се вярва.

Ок, „Зора“ ще да е класика в научната фантастика, както казваме и за Хърбърт Уелс, но това не може да ме накара да си изкривя душата и да я харесам, особено след прочита на мащабни и мощни творби като „Хиперион“, „Фондацията“, „Битие“, серията за Ендър, а в този списък бих добавил определено и шедьовъра „Слепоглед“ на Питър Уотс, който задава съвсем различна рамка на контакта с чуждия разум… и с гласовете в главите ни.

Осъзнавам уязвимостта на позицията ми към тази книга – от нея мога да се извадят куп метафори и пространни разсъждения за човечеството, попаднало в непривична ситуация, но лично аз твърдо предпочитам тези неща да ги има, но гарнирани и с интересно действие. Владимир Полеганов е написал чудесен анализ на романа, който го показва по съвсем различен начин.