След трите легенди от зората на руската история, които Борис Акунин разказа в „Огненият пръст“, той продължава историческите си бродения в „Звезда на челото“ с още две истории, които са като литературни придружители на многотомната история на Русия, която пише и която силно се надявам да бъде издадена у нас.
Едноименната първа история е драматичната и тежката, почти няма в нея нищо, което да усмихне човек. Но такива са били и тези времена, когато монголските орди са помитали всичко по пътя си и са планирали да стигнат чак до Атлантическия океан – макар далеч да не са и подозирали колко царства трябва да превземат. Руските княжества обаче са на пътя им и тяхното завоюване е въпрос на време и на чисто стратегически сметки. Главен герой в повестта на Акунин е Манул, саможив боец, който обича повече от всичко своята звездочела кобила. След ред бурни събития той се оказва оставен като ръководител на завоювана област, а в ръцете му е княжеска щерка, която също има звезда на челото си. Две различни култури се срещат и си влияят взаимно, но може ли да завърши тази история положително?
Втората е вече леката и забавната. Тя се развива малко по-късно. Монголите са още водещата сила, но руските княжества едно по едно надигат глава и предизвикват довчерашните непобедими врагове. От Европа долитат технологични новости като артилерията и те могат да се окажат решаващи. Точно в пренасянето на топове се забърква един изпечен мошеник на име Яшка, белязан по челото от свой предишен господар, когото се е опитал да измами. Яшка е събирателното на целия тарикатлък, който имаме за балкански, по света приемат за ориенталски, а Акунин го описва като същностна част от руския дух. Макар и заплашен от неумолимо страдание, този Яшка не може да спре да крои планове как да забогатее по най-лесния начин – и когато се заема с това, се оказва подгонен от злощастната съдба. В серия изумителни премеждия той се оказва хлъзгав като риба – а от неговите мятания внезапно се оказва и че зависи изходът на ключова битка в руската история…
„Звезда на челото“ е още една порция историческо удоволствие от голям майстор като Акунин. Особено втората история с унищожителната си ирония, която в края си стига истински висини, ме впечатли. Мога само да се възхищавам на автора, че избягва великоруските тежнения и разказва истории, които притежават непочтителността, която характеризира реалността – сама по себе си крайно рядко достойна и героична.
