Всички любовни истории са една. Но краищата им са различни. Затова и ще ти ги разкажа та, както тя тогава си ги спомняла. Заедно.
Художникът на корицата на „Звезди под клепачите“ Дамян Дамянов ми връчи личното си копие и ми каза да я прочета. От друга страна, чете вече години наред чудесни отзиви за другите книги на Николай Терзийски, един от не просто обещаващо млади български автори. Време беше да се срещнем. Сред страниците на тази многолика любовна история, която е една, си дават среща хора, разделени от времето, но обединени от едно – страстта и обещаната още по първите страници смърт.
С много писателско майсторство, дори силна поетичност, Терзийски разказва три преливащи една в друга невъзможни любовни истории – те едновременно са паралелни в сходството на имената на героите и траекториите на събитията, но се пресичат на неочаквани места в цялата книга, докато картината, в началото неясна, малко по малко се изпълва с живот, смисъл и… последователност. До последните страници може да ви липсват парчета, но авторът с много търпение отказва да разкрива лесно какво и защо се случва – само през очите и битието на конкретен герой той разкрива постепенно възходите и паденията в живота на всеки от героите, от наглед основните до наглед второстепенните. Защото тези роли, относителни в реалността, но обикновено непоклатими в литературата, тук са флуидни и преливат в различните части на романа. Неочакваното влюбване, захвърлянето на всичко постигнато, заслепението на младостта и изкуплението на грешките, всичко това се повтаря по три пъти, че и повече пъти, ако се вземат предвид и страничните сюжетни линии. Роман за любовта, която може да покълне навсякъде, а след това да обсеби един човек изцяло – до момента, в който трябва да се вземат решения, които костват живот, или поне го преобръщат из основи. И смесване на изкуствата – има картина, има песен, има книга, които носят едно име и едно послание.
Виждате как избягвам да засягам конкретни имена и събития от книгата. Не можеш да дръпнеш едно или друго, всичко е оплетено и както правдиво го е казал Борис Минков на задната корица: „Това е разказ, който захапва опашката си и се самосъздава пред очите на читателя“. Втората световна война, заникът на соцпериода, наши ковидни дни – три наглед толкова различни времеви пласта се смесват бавно като в химичен опит, в който единственият катализатор е любовта, при това тази на крайностите: младата, пламенна, единствената и късната, нередната, светорушащата, какво може да излезе от тая комбинация, освен трагика? И Терзийски я обещава от първите страници – и всичко води към нея. Дали удържа на думата си? Е, това ще трябва да прочетете сами.
И нещо лично. Напрегнат момент е от годината, не мога да кажа, че нещо в момента може да превземе изцяло вниманието ми, дори хубава книга. И докато четях „Звезди под клепачите“, имаше мигове, когато се изгубвах, не знаех на конкретна страница в коя конкретно история съм. Но към края разбрах. Нямало е значение, даже това е идеята. Всички любовни истории са една.