Да последваме Ийон Тихи в пътешествията му в космоса и в нас самите

  Новото издание на „Звездни дневници“ бе задължително за препрочитане – все пак за последен път следвах космичната фантазия на Станислав Лем през далечната 2009 г., в зората на създаването на този блог. Този път обаче, както споменавам вече при всяко ревю за вече прочетена книга, се съсредоточих върху други детайли, извън чисто фантатичния размах на въображението на автора – и всъщност видях страшно много отгласи от Студената война в тези разкази, дори се зачудих как съм ги пропуснал по-рано. Сблъсъкът между двете враждуващи свръхсили е навсякъде по тези страници, редом с общочовешките въпроси, които са отражение на цялата сложна човешка история – Лем прави философски разрез на всички крайности, до които сме стигали, и ги влага в своите фантастични разкази. За да стигне до убийствения фанатизъм на един от героите си: „Разбира се, не би било зле да взривим техните планети, да изравним с лицето на земята градовете, да изгорим книгите им, а тях самите да изтребим до крак, тогава може би ще успеем да съхраним догмата за любовта към ближния.“ Когато прочетох тези думи, трябваше да спра, страховито резонираха с мен с войната, която се вихри наблизо, и която сякаш се води точно в името на такова заслепение.

   Няма да седна да преразказвам за какво иде реч във всяко от приключенията на Ийон Тихи, този причудлив пътешественик не само в пространството, но и във времето (при прескачането си в бъдещето той е натоварен да ръководи пренаписване на човешката история, като всъщност я написва така, както ние я познаваме), този изключителен Мюнхаузен, който е способен да се гмурне директно във вулкан, за да използва изригващата му мощ като катапулт. Той е човекът, който може да ни представя пред галактическите цивилизации, той е и шпионинът, който може да проникне навсякъде и да се справи с най-странните наглед препятствия, с които му се налага да се сблъска. На Земята също се случват какви ли не чудесии, а бъдното във фантазията на Лем е пъстро и особено, но – пак казвам – оцветено в крайни политически краски. Най-силно впечатление този път ми направи разказа за машината, която поглъща тела – пълния триумф на свободната инициатива, един Молох, в чиито търбух доброволно се втурват местните жители, преследвайки съвършенството, зачудих се доколко искрено Лем докарва капитализма до тази крайност.

   Но трябва да си призная нещо – не стареят добре „Звездни дневници“ на Лем, самият стил на писане, използваните изразни средства, внушенията, които прави – малко по малко губят своята жизнена сила. Може да не съм прав, разбира се, докато четях тази книга, се зачудих дали бих могъл да препрочета томовете на Беляев, да речем, и да ме впечатлят така, както ме впечатляваха като дете – едва ли. Има един наивизъм, един ясен стремеж да се използват фантастичните сюжети за разчепване на текущите човешки грижи – но и те се променят с такава бързина, с която корабът на Тихи броди с лекота из галактиката. Някак тези разкази се превръщат малко по малко в притчи, излизат извън обсега на това да бъдат гледани и като забавление, и остават само като свидетелство за една отминала епоха. Като такова са ценни, но не си представям как днешните млади биха им се възхитили, по-скоро би им липсвал контекстът, за да ги оценят.