Нека си го кажем без заобикалки – „Ритматистът“ се прицелва да бъде нещо като следващия „Хари Потър“. Един от най-добрите съвременни фентъзи автори (трилогията „Мъглороден“, „Пътят на кралете“, „Стоманеното сърце“, „Елантрис“, „Спиращият войната“) – Брандън Сандерсън, който едновременно успява хем да ме накара да заобичам някоя книга, хем понякога ме вбесява с нищослучване в част от нея, поема в много различна посока – тийнейджърски приключенски роман с магия. И ако Хари Потър, при цялата мания около него, не е чак толкова оригинален, стъпвайки удобно върху класическата магия с вълшебни пръчки, шантави думички и прочие, Сандерсън залага на това, което безспорно умее най-добре – изграждането на иновативна и сложна магическа система, около която завърта действието си, което вече се плъзва в класически и до голяма степен предвидими коловози.
В доминиран от водната стихия свят Американските острови са под угрозата на дивите тебеширчета от Небраска. Тези странни създания сеят безмилостна смърт и само обединените усилия на хората и основното им оръжие – ритматичната магия – сдържа агресията им. Ритматиката е тайнственото умение да се вдъхва живот в двуизмерни, нарисувани с тебешир геометрични форми и фигури, а носители на умението са единици, които още 8-годишни получават своята инициация на мистична религиозна церемония. Ритматистите усъвършенстват силите си в рисуването на сложни защити и атакуващи тебеширчета, като Сандерсън е заложил стройни и практични канони на това изкуство, които малко по малко биват обяснени на читателя.
В центъра на действието е младо момче – Джоел, който има двойно основание да е нещастен: хем няма способности на ритматист, хем е беднякът сред богаташкото училище. Разбира се, той е луд по ритматиката и може да рисува великолепни защити, но това не променя факта, че не може да им вдъхне живот. В съдружие с лудетината Мелъди, ритматистка със слабост към еднорози и непоносимост към сериозната магия, се забъркват в опасното разследване на серия нападения и отвличания на ученици-ритматисти. На прицел е подозрителният професор Нализар, който доскоро се е сражавал геройски на бойното поле в Небраск, а сега с предизвикателствата си разбунва спокойната академична атмосфера, която не подхожда на смъртните опасности, за които се готвят възпитаниците на училището.
Колкото и да е опростено действието, въртящо се около учащите се, Сандерсън е заложил и интересни разломи, които привличат вниманието. Има го разделението, стигащо почти до конфликт, между обикновените хора и ритматистите, в които прозира класическият сблъсък между привилегированата по рождение, а не по право, аристокрация, и масата по-бедни хора без синя кръв. Авторът е избрал и да не залага на въздосаден главен герой с изключителни сили, а обратното – момче без магически умения, което трябва с ум и хитрост да се справя в свят, който го застрашава и срещу който е безпомощен.
„Ритматистът“ има и още едно качество, с което ме спечели – той може да запалва по-младите по геометрията – наука, която на самия мен ми бе пределно непонятна, но увлекателния начин, по който Сандерсън описва сложните ритматически защити, строго зависими от математическите правила, дори ме заинтригува. Бих оприличил книгата на „Избраните творби на Т. В. Спивет“, макар и по-простичка и енергична.
Както един приятел уместно каза преди дни – Брандън Сандерсън е умел занаятчия и тази книга доказва това по безспорен начин. При него няма този изблик на неудържим талант и страст, които правят някои книги велики, а по-скоро страхотна визия и умение да разработва интересни сюжети с доста прилична скорост. „Ритматистът“ си е приятно забавление, но наистина се надявам предопределеният ѝ успех да не го отклони от продължението на „Пътят на кралете“ – „Сияйни слова“, и други, по-мащабни и насочени към възрастните проекти.
Гледайки страхотната корица, не вярвам да има две мнения, че тази книга приляга на „АртЛайн Студиос“ с чудесната им селекция тийн-автори като Патрик Нес, Дерек Ланди, Скот Уестърфийлд, Даян Уейн Джоунс, както и с мерака им да правят красиви книги, което силно адмирирам.
