Андрей Велков си извоюва едно особено, иронично-забавно положение с първите си три книги, за които ще цитирам по едно изречение, защото имат пряка връзка с настоящата: „Български психар“ – грапава, груба, нецензурна и зла като човек, заклещен в ъгъла, осъзнаващ своето безсилие пред система без душа и милост; “Хрониките на Звеното” – пародия на криминален роман, но зъбата, зла пародия, в която вместо смях имаш гримасничене и сардоничност; ”Няма закога” носи част от тяхното послание – основно в областта на социалната критика, на абдикацията на държавата от грижата за възрастните хора, на почти абсолютната невъзможност с честен труд да се живее достоен, нормален живот, на продължаващото присъствие на номенклатурчици и техните наследници на властови или просто силно печеливши постове. И след тях идва „Ерата на паниката“, която от една страна, споделя сходен главен герой – в който не е трудно да се припознае авторът, от друга – червената линия на громене на съвременната действителност, на популярната култура и безкултурност и в крайна сметка на посоката на развитие на човечеството, която според Велков е почти еднозначно надолу.
За което са виновни боговете. И не съвсем.
В духа на „Американски богове“ на Нийл Геймън (която не харесвам особено) и на „Матрицата“ Велков гради реалност, в която създадените от умовете на хората пълчища богове са си били съвсем реални и доволно са паразитирали върху човечеството векове наред. Допадна ми, че Велков не скрива вдъхновенията си, напротив – изтипосва ги директно, забърквайки една митологочно-конспиративна манжда, в която смесва всякакви измислени реалности от древността до наши дни. Та властта на боговете е свалена (няма как да ви кажа защо и как, разкриването на промяната и нейната природа изграждат основата на сюжета) и сега те са или премахнати, или обезсилени до пародийност – гълъбът от корицата е показателен пример за което. И тук се намесва главният герой Антон (Городецки, ти ли си?), тъкмо навършил 40, който бива заговорен от въпросното пернато, което задейства абсурден сюжет, понятен до голяма степен за софийските жители, където и се развива изцяло действието. То прелита между спасяване на неочакван съБрат, разкриване на истинските механизми, които движат света (червени завеси и погледи отвъд привидната реалност), пародийни задявки със съвременната култура – дори омразната на Велков чалга в един момент бива премахната изцяло, относително малко екшън спрямо предишните книги, но много повече философски подплатявания на сюжета. И много, много препратки към любими авторови творби, песни и всякакви удоволствия за душата.
Точно в тези пространни обяснения обаче се и позагубих в книгата – за разлика от предните, които бяха неспирен екшън чак до чалнатите си многоглави завършеци, тук Велков сякаш е опитал да качи рязко мизата в желанието си да опише съвременния свят като хранилка за по-висши същества, с всички произтичащи от това последици. Само дето му се налага твърде често да казва, а не да показва – това основно правило и в литературата, и във филмите, изгубен е балансът, и всъщност начесто действието замира, за да може някой от „лошите“ да изнесе поредна себеразкриваща тирада, с която героят да се ориентира какво, аджеба, се случва всъщност. А то бързо се схваща, не е като да не става относително ясно още към средата, че и преди нея, за какво иде реч, въпросът бе какво ще направи юнакът, за да спаси момата, разбирай човечеството, от лапите на змея. За щастие – краят. Точно както и в предишните книги – краят е това, което всъщност е най-добре направено, с всичката изненада и с шамара, който удря на свикналите с банални и захаросани завършеци читатели и зрители.
В крайна сметка не мога да реша къде позиционирам „Ерата на паниката“ – предните книги ми допаднаха повече, но навярно и силният божествено-митологичен елемент просто не ми допада, и с Геймън, и не само с него („Джонатан Стрейндж и мистър Норел“ например), бе така, но разбирам защо Велков я е написал и какво иска да постигне с нея – изваждане на читателя от зоната му на комфорт, възможност да погледнеш навън с различни очи и в крайна сметка малка промяна в положителна посока. Което си е повече от едно поредно забавление, каквото са повечето книги.
Прекрасна рецензия с много повече разбиране и анализ има в „ShadowDance“.
От същия автор
От същите жанрове
